Когато се върна в Плевньоф, видя, че Поли вече се чувства по-добре. Разказът за пътуването в Париж съвсем я развесели. По-голямата сестра пак трябваше да излъже, за да скрие другата си лъжа. Тя каза, че се видяла с Джорджия Къртис, че от сърце се посмели, като си спомнили срещата на пътя, и че Джорджия за нищо не се досещала.
От този ден Поли почна да оздравява. До есента съвсем закрепна и разцъфна. Джоан усещаше, че ненапразно беше принесла жертвата си. Но колкото повече се оправяше Поли, толкова повече по-голямата й сестра се смущаваше от равнодушието й към детето. Майката не пожела да заеме мястото на Джоан по време на разходките и както преди оставяше грижите за бебето на сестра си и прислужницата. Отговорността за племенника й се превърна в навик за Джоан. У нея се събуди дремещият майчински инстинкт. Любовта й към момченцето беше толкова силна, че когато му посвещаваше по цели дни, не смяташе, че прави някаква жертва. А и то я познаваше по-добре от собствената си майка. Първата му усмивка беше за Джоан, а не за Поли.
Едва през ноември Поли, със зле прикрито раздразнение, заговори за бъдещето на сина си. Дотогава сестрите избягваха да говорят за това. Въпросът беше повдигнат внезапно, докато пиеха чай. Думите на Поли избухнаха като бомба. Майката съобщи, че се готви да се върне в Америка, като остави детето в парижко сиропиталище до следващата пролет.
— Поли! Ти се шегуваш?! — извика приглушено Джоан.
— Ни най-малко! — отсече майката. — Никой не знае за съществуването му и не трябва да узнае. Не смятам да погубвам живота си заради една глупава грешка.
— А детето?!
— То ще бъде добре в сиропиталището. Ще се върна през пролетта и ще го настаня в някое френско семейство. Няма да е трудно, срещу добро заплащане.
— Нямаш право да го захвърляш! Няма да направиш това!
Поли учудено погледна сестра си и вдигна рамене:
— Не говори глупости, Джоан. Досега правех всичко по твоя воля. Но сега съм здрава и ми омръзна да те слушам. На двайсет и една съм и имам право да се разпореждам с живота си. Можеш да останеш тук, ако искаш. Аз ще се върна в Америка.
— Поли!
— Отдавна се готвех да ти кажа, че в бъдеще смятам да постъпвам така, както ми харесва. Разбираш ли? Да жертваш живота си заради едно дете, е много глупаво.
— Не мога да повярвам, че казваш това сериозно, Поли!
— Защо? — усмихна се Поли. — Не съм виновна, че не го обичам колкото теб. Ти не си търпяла страдания, унижения като мен.
— Почакай! Почакай, Поли! — Джоан бавно прокара ръка по челото си. — Страдания? Унижения?
Тя мислеше за Джорджия и за Каролина. Какво ли си бяха казали те, след като Джоан излезе от стаята? Тя не се съмняваше, че нейната история, с разни окраски, отдавна е станала известна в Ню Йорк, а Поли говореше за своето унижение!
— Поли — продължи тя, като не знаеше откъде да започне, — трябва да ти кажа нещо. Ти беше тежко болна и не можех да говоря за това по-рано. Но сега е време да погледнеш по-сериозно на нещата.
— Да погледна на нещата по-сериозно? — сухо се засмя Поли. — Струва ми се, че само това правя вече цяла година!
— Обяснявам ти, че трябва да поемеш своята отговорност, да поемеш своите задължения към детето и към самата себе си.
„А и към мен“, искаше да каже Джоан, но думите се спряха на гърлото й.
— Не разбирам какво искаш — възрази Поли. — Струва ми се, ясно казах, че не смятам да се нагърбвам с повече отговорности, отколкото е необходимо.
Джоан помисли няколко секунди.
— Не мислиш ли, че на някого може да е станало известно защо си живяла в Плевньоф?
— О, едва ли! Опасността, слава богу, отмина, щом Джорджия се е успокоила. От тукашните жители не се страхувам. Те навярно никога няма да отидат в Ню Йорк!
— Да предположим, че Джорджия разкаже как ме е срещнала с детска количка!
Поли се засмя.
— Това би било неприятно за теб, Джоан, а не за мен! Колко е смешно! Ти и такава история! — Тя пак се засмя. — Не, това е много глупаво!
— Все пак си представи, че научат това — настояваше Джоан. — Представи си, че хората наистина си помислят, че детето е мое!
— Нека почакаме да видим дали ще се случи нещо такова — вдигна рамене Поли. — Няма защо предварително да си блъскаме главите.
— Нима би се отнесла към това равнодушно?
— Към какво по-точно? Към това, че ще смятат детето за твое? Ако на теб ти е все едно, нямам нищо против! А и то всъщност е повече твое, отколкото мое. То те обожава, а когато аз искам да го взема на ръце, всеки път се разплаква!