— Странно! — замислено я изгледа Кирил. — Не правим нищо особено, а страшно ми харесва? Стотици пъти съм бил в ресторант и все пак не е същото!
— Вярно! — съгласи се Дана. — И аз винаги съм си представяла щастието различно!
— Как?
— Ами, като да ме целуваш на върха на Айфеловата кула или да се любим на виенско колело, например!
— Ама, че мераци! Говориш като пикла от шести клас!
— Сигурно съм такава!
— Не си!
— А каква съм!
— Хубава си! — Кирил се пресегна през масата, придърпа я леко и целуна полуотворените й устни. — Само не говори глупости за щастието! Аз се чувствам щастлив, като целуна за лека нощ сина си по нослето!
— И аз обичам дъщеря си, но това е друго!
— Хм! Възможно е, но не мога да си го представя!
— А ти не си го представяй! Просто ме погледни!
Очите й бяха закачливи, нежни и добри. В тях, освен живота, гореше и желанието да обича и да бъде обичана. Истински и докрай. С лека усмивка тя стана от масата и отиде при оркестъра. Размени няколко думи с музикантите и взе микрофона. Гласът и бе спокоен, когато каза:
— Искам да поздравя моя приятел с една песен тази вечер! — оркестърът засвири, а Дана запя:
Дълго, след като песента свърши и всички наоколо престанаха да ръкопляскат, Кирил продължаваше унесено да зяпа някъде през прозореца. Въпреки че не можеше да си представи другото щастие, той летеше към Айфеловата кула, любеше се на виенско колело, живееше и умираше, разкъсан от страшната любов, събрана в една песен, изпята от една жена, която сега седеше пред него и сякаш нещо чакаше.
Той вдигна очи…!