Отвори икономката на викария - висока, съсухрена жена с три реда изкуствени перли около врата. Когато се представих, тя ме пусна да вляза и ме преведе през дълъг, тесен и тъмен коридор, обкичен с портрети в сепия, може би на известни личности от отминали епохи или роднини на викария, или дори на кралското семейство - чертите на лицата им не се виждаха в сумрака.
За сметка на това кабинетът на викария ме ослепи със светлината, прииждащата от огромните прозорци, от пода почти до тавана. Стативът до камината, с недорисуван пейзаж на черни скали под вечерно небе, вероятно бе причината за прозорците, добавени навярно дълго след строежа на къщата.
На едно бюро до отсрещната стена Франк и нисък, тантурест мъж със свещеническа якичка се бяха задълбочили в купчина парцаливи хартии. Франк почти не вдигна глава, но викарият вежливо спря с обясненията си и дойде да се ръкува с мен, кръглото му лице сияеше от ведра общителност.
- Госпожо Рандал! - възкликна той и раздруса сърдечно ръката ми. - Колко се радвам да ви видя отново. Идвате тъкмо навреме, за да чуете новината!
- Новина? - Предвид вида на хартията и мастилото по документите, прецених, че новините навярно са от средата на осемнайсети век. Недотам ексклузивни, значи.
- Да, наистина. Проследяваме живота на Джак Рандал, предшественика на съпруга ви, с помощта на тогавашните армейски съобщения. - Викарият се приведе към мен и с половин уста, като гангстер в американски филм, измърмори: - Хм, „заех“ оригиналните съобщения от местната ни Историческа общност. Нали ще внимавате да не споменете никому?
Развеселена, аз му обещах да не разкривам съдбоносната му тайна и се огледах за удобен стол, преди да науча най-новото от осемнайсети век. Един стол със странични облегалки за главата до прозореца ми се стори подходящ, но когато посегнах да го обърна към бюрото, установих, че вече е зает. Малко момче с лъскава черна коса се беше свило на него и спеше дълбоко.
- Роджър! - Викарият бе дошъл да ми помогне и се изненада не по-малко от мен. Момчето се стресна и седна изправено, ококорило яркозелени очи.
- Какво правиш тук, малка мишко? - укори го добронамерено викарият. - Пак ли заспа с комиксите? - Събра шарените страници и ги подаде на детето. - Хайде, тичай, Роджър. Имам работа със семейство Рандал. О, забравих да ви запозная - госпожо Рандал, това е синът ми Роджър.
Изненадах се. Мислех си, че не съм срещала по-заклет ерген от преподобния Уейкфийлд. Въпреки това поех малката лепкава длан и я стиснах приятелски, устоявайки на подтика да я избърша в роклята си.
Преподобният Уейкфийлд изпроводи с топъл поглед момчето, което набиваше крак към кухнята.
- Син на племенницата ми - довери ни той. - Свалиха баща му над Канала, а майка му загина в Блица, та го прибрах при себе си.
- Колко хубаво от ваша страна - промълвих, като мислех за чичо Ламб. И той загина в Блица, след като бомба улучила лекционната зала на Британския музей, в която говорел. -Доколкото го познавах, навярно е почувствал най-вече облекчение, че съседното крило с персийски антики се е отървало невредимо.
- А, нищо работа. - Викарият размаха смутено ръка. - Хубаво е къщата малко да живне. Хайде, седнете.
Франк заговори още преди да оставя ръчната си чанта.
- Невероятен късмет, Клеър - взе да ми обяснява разпалено, докато прелистваше купчина хартии с омачкани ръбове. - Викарият е открил цяла поредица военни документи, споменаващи Джонатан Рандал.
- Изглежда, капитан Рандал сам се е погрижил за популярността си - отбеляза викарият, като взе част от документите, които Франк държеше. - Командвал е гарнизона при форт Уилям около четири години, но сякаш доста време е вилнял из шотландски поселища в името на Короната. Ето тези тук... - Той леко отдели няколко документа и ги постави на бюрото. -Това са доклади от оплаквания срещу капитана от различни семейства и собственици на имения, които заявяват какво ли не - от задевки със слугините от страна на войниците, до отявлени кражби на коне, да не говорим за десетките неуточнени „обиди“.