Стиснах леко дланта на съпруга си.
След като изслушахме какви ли не истории за предателство, убийство и насилие, реших, че езерото си е заслужило зловещата слава.
- Ами чудовището? - попитах, като се взирах в дълбините. Изглеждаше много подходящо за подобна обстановка.
Водачът ни сви рамене и плю във водата.
- Странно е туй езеро, дума да няма. Говори се за нещо старо и зловещо, което живеело в дълбокото. Принасяли му жертви - добитък и дори деца, хвърляли ги във върбови кошници.
Отново се изплю и продължи:
- И някои викат, че езерото било бездънно, в средата имало дупка, по-дълбока от всичко в Шотландия. От друга страна... - Мъжът присви очи развеселено. - Преди някоя друга година едно семейство от Ланкашир изтърча в полицията в Инвърмористън и се развикаха, че видели как от водата излиза чудовище и се скрива в папратите. Било кошмарно създание, с червена козина и страховити рога, дъвчело нещо и от устата му капела кръв. - Вдигна ръка и спря възклицанието на върха на езика ми. - Един полицай отишъл, върнал се и казал: „Ами, с изключение на кръвта, е много добро описание на... - и тук водачът спря, за да подчертае кулминацията - едра планинска крава, която преживя в пущинака“.
Преплавахме половината дължина на езерото и спряхме за обяд. Оттам поехме през Долината с колата и не видяхме нищо по-зловещо от червена лисица на пътя, с малък гризач в уста, която стреснахме, докато взимахме един завой. Тя отскочи встрани и се плъзна нагоре по брега като сянка.
Бе наистина късно, когато се добрахме до алеята пред госпожа Беърд, но застанали сгушени на прага, докато Франк търсеше ключа, се смеехме на преживяното през деня.
Чак когато се приготвяхме за лягане, се сетих да спомена каменния кръг. Умората на Франк се изпари.
- Наистина?! И знаеш къде е? Изумително, Клеър! - Той се ухили широко и се разрови в куфара си.
- Какво търсиш?
- Будилника. - Извади го.
- Че защо? - попитах озадачена.
- Искам да станем навреме, за да ги видим.
- Кои?
- Вещиците.
- Вещиците ли? Кой ти е казал за вещици?
- Викарият - отвърна Франк. Иронията явно му се струваше много смешна. - Икономката му е една от тях.
Сетих се за достопочтената госпожа Греъм и изсумтях.
- Не ставай глупав!
- Е, не са съвсем вещици. В Шотландия стотици години е имало вещици - горили са ги чак до края на осемнайсети век, - но тези би трябвало да са нещо като друиди. Едва ли са обособено сборище - не и сатанинско, искам да кажа. Но викарият каза, че някаква местна група още спазва древните сезонни ритуали. Позицията не му позволява да се интересува особено от това, но е и твърде любопитен, за да го пренебрегне. Не знаеше къде се провеждат церемониите, но щом има каменен кръг, там ще е. - Потри ръце. - Какъв късмет!
Да станеш веднъж по тъмно за разходка е приключение. В два поредни дни вече прилича на мазохизъм.
А този път и си нямахме топла кола с одеяла и термос. Кретах сънена нагоре по хълма след Франк, спъвах се в корени и си удрях палците в камъни. Беше студено и мъгливо, затова зарових ръце по-дълбоко в джобовете на жилетката си.
Последно усилие нагоре до хребета и кръгът се откри пред нас. В предутринта камъните почти не се виждаха. Франк закова на място, докато им се любуваше, а аз седнах запъхтяна на един удобен камък.
- Великолепно - промълви Франк. С плахи, тихи стъпки доближи външния край на кръга и силуетът му се сля със сенките на канарите. Бяха наистина красиви, но и зловещи, да му се не види. Тръпките ми не бяха само от студ. Ако създателите на кръга бяха искали да е внушителен, определено си знаеха работата.
След миг Франк се върна.
- Още няма никого - прошепна ненадейно иззад мен и аз подскочих. - Хайде, намерих откъде да наблюдаваме.
Източното небе вече сивееше, слабо, но достатъчно, за да не се спъна някъде, докато Франк ме превеждаше през една пролука сред няколко елхови храста в края на пътеката. Свободното място едва стигаше да застанем рамо до рамо. Пътеката обаче се виждаше ясно, както и вътрешността на кръга - бяха на не повече от шест-седем метра. Не за пръв път се запитах какво точно е правил Франк през войната. Твърде добре знаеше как да се движи безшумно в мрака.
Най-много от всичко ми се искаше да се свия под някой храст и да си отспя - само че нямаше място и останах права, втренчена в пътеката, по която щяха да дойдат друидите. Гърбът ми се схващаше, а краката ме боляха, но навярно малко оставаше - хоризонтът розовееше, оставаше не повече от половин час до изгрева.
Първата пристигна почти толкова безшумно, колкото Франк. Близо до върха ритна едно камъче, но иначе не издаде звук. Постепенно се подаде прилежно сресаната посивяла глава на госпожа Греъм. Значи беше вярно. Бе облечена дебело, с рокля от туид и вълнено палто. Стискаше под мишница бял вързоп. Скри се зад един от камъните, тиха като призрак. Останалите бързо я последваха, по една или по две, с приглушено хихикане и шепот, които бързо утихнаха, когато влязоха в кръга.