- А оттам около километър право нагоре - отвърнах аз. - Защо пък толкова те интересува това растение?
Завъртях се към него. Лъчите на лампата поръбваха силуета на лицето му с тънка златиста светлина, като в средновековна гравюра на светец.
- Не ме интересува растението. Но ако ще се качваш, може да хвърлиш бърз поглед на външната част на кръга.
- Добре - услужливо се съгласих. - Защо?
- Следи от огън. Във всичко, което успях да прочета за Белтейн, се споменава ритуален огън, а жените тази сутрин не използваха такъв. Запитах се дали не са го палили предната вечер, а после са се върнали за танца. Макар че в исторически план краварите са правили това. В кръга нямаше нищо - добави той. - Но се наложи да си тръгнем по-скоро, отколкото ми се искаше.
- Добре - повторих и се прозях. Двете ранни ставания за два дни взимаха своето. Затворих книгата и се изправих. - Стига да не трябва да ставам преди девет.
Всъщност стигнах до каменния кръг почти в единайсет. Ръмеше, а бях забравила да взема дъждобран и цялата прогизнах. Набързо огледах външния край на кръга, но дори там да бе пален огън, някой хубаво се беше постарал да го прикрие.
Намерих растението много по-лесно - точно където си го спомнях, в сянката на най-големия камък. Отрязах няколко цветчета и ги прибрах в кърпичката си. Щях да се погрижа за тях по-обстойно в колицата на госпожа Беърд, където бях оставила тежките преси за хербаризиране.
Най-високият камък беше разполовен вертикално. Странно, но парчетата сякаш бяха някак раздалечени, почти на метър едно от друго.
Някъде наблизо нещо жужеше дълбоко. Реших, че в процепа има кошер, и се подпрях на камъка, за да се приведа по-лесно напред.
Камъкът изпищя.
Отдръпнах се така светкавично, че се препънах и паднах назад. Втренчих се изпотена в камъка.
Никога не бяха чувала нищо подобно от живо същество. Няма как да го опиша, освен че звучеше като писък на камък. Кошмарно.
Останалите камъни подеха писъка. Връхлетя ме трясъкът на битката, крясъци на умиращи мъже и повалени коне.
Тръснах яростно глава, но шумовете продължиха. Изправих се със залитане и се запрепъвах към края на кръга. Врявата ме обграждаше, от нея ме боляха чак зъбите, а главата ми не спираше да се мае. Погледът ми се замъгли.
Не знам дали целенасочено съм тръгнала към пролуката в големия камък, или неволно, докато съм се носила сляпо в хаоса на сетивата си.
Веднъж, докато пътувах нощем с кола, заспах на седалката до шофьора, унесена от еднообразния звук на двигателя и от движението - сякаш се реех в безтегловност. Шофьорът се качи на един мост твърде бързо и изгуби контрол, а аз се събудих от унеса си право сред кошмарния ослепителен блясък на насрещни фарове и ужасното чувство, че падам неконтролируемо. Този преход бе най-близкото усещане до онова в каменния кръг, макар и всъщност да не го доближава изобщо.
Бих могла да кажа, че полезрението ми се бе свило до една-едничка ярка точица и след това бе изчезнало напълно, оставяйки след себе си не мрак, а ярка бездна. Бих могла да кажа, че сякаш се въртях около себе си или че се обръщах наопаки. Всичко това е вярно, ала нито едно от тези описания не предава усещането за пълен срив, за сблъсъка, който понесох с нещо, което всъщност не съществуваше.
Истината е, че нищо не помръдна, не се промени, наглед нищо не се случи, ала изпитах толкова атавистичен ужас, че изгубих всякаква представа за това коя, какво и къде съм. В сърцето на хаоса силите на тялото и ума бяха напълно безполезни.
Не точно изгубих съзнание, но доста време нямах съзнание за себе си. „Събудих“ се, ако това е думата, когато се спънах в скала в долния край на хълма. Залитнах през последния метър и спрях на колене и длани в туфа гъста трева.
Гадеше ми се и ми се виеше свят. Допълзях до няколко дъбови фиданки и се облегнах на една от тях, за да си поема дъх. Наблизо се чуваха тропот и викове, които ми напомниха на глъчката, която бях почувствала и в костите си. Ала нечовешките тонове ги нямаше - това звучеше като свада между хора и аз се обърнах натам.
3. МЪЖЪТ В ГОРАТА
Мъжете бяха далеч, когато ги зърнах за пръв път. Двама или трима, с полички, тичаха през една полянка, сякаш дяволът бе по петите им. Още замаяна, с мъка разпознах далечния пукот като изстрели.
Съвсем се убедих, че халюцинирам, когато звукът бе последван от петима-шестима мъже с червени мундири и бричове до коляно. Размахваха мускети. Примигнах в недоумение. Вдигнах два пръста пред лицето си. Толкова и видях, както си му беше редът. Погледът ми беше фокусиран. Подуших предпазливо въздуха - острия аромат на разлистени дървета и лек полъх на детелина до краката ми. Нямах обонятелни халюцинации.