- Кой си ти, дяволите да те вземат? - попитах отново. Този път въпросът прозвуча дори на мен като уплашен грак.
Той се престори, че не ме е чул, и без да бърза, заоправя украсите по униформата си. Едва тогава ми обърна внимание. Поклони се язвително с ръка на сърцето.
- Аз, госпожо, съм Джонатан Рандал, ескуайър , капитан от осми полк на Кралските драгуни. На вашите услуги.
Побягнах. Гърдите ми хриптяха, докато се провирах между дъбове и елши, като пренебрегвах шипките, копривата, камъните, повалените дънери... всичко на пътя си. Някой се провикна зад мен, но в паниката си не можех да определя посоката.
Клоните ме драскаха по лицето и ръцете, глезените ми се кривяха в дупки и камъни. В ума ми не бе останало място за рационална мисъл - исках просто да избягам от него.
Нещо тежко се стовари на кръста ми и аз се проснах по очи. Падането ме остави без дъх. Груби длани ме обърнаха по гръб и капитан Джонатан Рандал се изправи на колене над мен. Дишаше тежко и беше изгубил меча си. Изглеждаше чорлав, мръсен и силно раздразнен.
- Какво правиш, да те вземе рогатият? - попита той. Гъст кичур тъмна коса бе увиснал пред лицето му и така още по-смущаващо приличаше на Франк.
Наведе се и ме стисна за ръцете. Още запъхтяна, аз се помъчих да се отскубна, ала успях единствено да го повлека към земята.
Той падна върху мен. Това обаче сякаш накара цялото му раздразнение да се стопи.
- А, така значи? - Подсмихна се. - Е, с радост бих се погрижил по въпроса, работливке, но избираш доста неподходящ момент. - Тялото му притискаше хълбоците ми, а един малък -камък болезнено се впиваше в кръста ми. Размърдах се, за да го поместя, но мъжът върху мен прие това като покана и размърда собствените си хълбоци, приклещил ме за раменете. Зяпнах.
- Какво? - започнах, но той светкавично ме целуна и прекрати възраженията ми. Езикът му нахлу в устата ми и я обходи нагло и по свойски. След това, също толкова ненадейно, той се отдръпна.
Потупа ме по бузата.
- Добре, добре, работливке. Може би по-късно ще имам свободното време да те обслужа подобаващо.
В този миг вече си бях поела дъх и го използвах - изпищях право в ухото му, а той подскочи, като че бях го пробола с нажежена тел. Възползвах се от това и забих коляно в ребрата му. Той се просна върху лишеите.
Изправих се нескопосано. За сметка на това той се претърколи умело и застана до мен. Завъртях глава панически, но се намирахме точно в подножието на една от онези гранитни канари, които се извисяват почти отвесно в шотландските планини. В скалата имаше лека пролука. Той препречи пътя към нея, като разпери ръце и ги опря в скалните стени. На лицето му се смесваха гняв и любопитство.
- С кого си? - попита. - Кой е този Франк? В отряда ми няма такъв. Или този живее наблизо? - Усмихна се подигравателно. - Не миришеш на тор, така че не си била с някой ратай или кравар. А и изглеждаш скъпичка за джоба на местен.
Стиснах зъби и юмруци. Каквото и да си беше наумил този шегобиец, не на мене такива.
- Нямам никаква представа за какво говорите и ще съм ви благодарна да ме пуснете да премина незабавно! - Използвах най-добрия си тон на болнична отговорничка. Обикновено помагаше при мързеливи санитари и стажанти, но сякаш просто развесели капитан Рандал. Решително потисках страха и объркването, които се вихреха в гърдите ми.
Той бавно поклати глава и отново ме огледа.
- Още не, работливке. Питам се - рече нехайно - защо проститутка по бельо би носила обувки? При това доста хубави - добави и посочи към обикновените ми кафяви мокасини.
- Моля?!
Не обърна внимание на възклицанието ми. Върна поглед към лицето ми, ненадейно пристъпи напред и обхвана брадичката ми. Сграбчих китката му и задърпах.
- Пусни ме! - Пръстите му бяха като от стомана. Без да забелязва усилията ми да се освободя, той завъртя лицето ми наляво-надясно, за да го освети по-добре слабото следобедно слънце.
- И кожа на благородничка - промълви. Наведе се напред и подуши. - Френски парфюм в косата. - Пусна ме, а аз потърках възмутено брадичката си, сякаш изтрия допира му.
- Всичко това е възможно с пари от богат клиент - разсъждаваше той на глас, - но и говориш като благородничка.
- О, много благодаря! - изсъсках. - Махни се от пътя ми. Съпругът ми ме очаква. Ако не се върна до десет минути, ще ме потърси.
- А, съпругът ти? - Изразът на подигравателно възхищение се посмекчи, но не изчезна. - И как му е името? Къде е? И защо позволява на съпругата си да блуждае из пущинака полуразсъблечена?