Жената се поклони набързо и заситни покрай Рупърт и Мърто. Затършува в един лакиран дървен сандък до камината и извади купчина вехти парцали.
- Не, това не става - казах, като прокарах пръсти по тях. - Първо трябва да дезинфекцираме раната и да я превържем с чист плат, ако няма стерилни бинтове.
Всички изглеждаха удивени.
- Дез...инфекцираме? - попита мустакатият дребосък.
- Да - отвърнах категорично. Струваше ми се простоват, въпреки акцента. - Трябва да премахнем пръстта от раната и да я почистим с препарат, за да не се събират бактерии и да оздравее по-бързо.
- Какъв препарат?
- Йод, например. - Не срещнах разбиране. Опитах отново: - Мертиолат? Карболов разтвор? Или просто алкохол? - Облекчени лица. Най-сетне бях стигнала до дума, която познаваха. Мърто ми подаде кожената манерка. Въздъхнах. Знаех, че високопланинските райони са примитивни, но това не беше за вярване.
- Вижте - рекох възможно най-търпеливо. - Защо не го откарате в града? Не може да е далеч, там сигурно има лекар.
Жената се ококори насреща ми.
- Какъв град?
Дугал пренебрегваше разговора, като внимателно се вглеждаше в мрака зад завесите на прозореца. Пусна ги, пристъпи тихо през прага и се скри в нощта.
След миг се върна с плешивия и донесе отвън острия аромат на черен бор. Мъжете го погледнаха питащо, а той поклати глава.
- Не, няма никой наблизо. Да тръгваме веднага, докато е безопасно.
Най-после благоволи да ме погледне, спря и се замисли. Кимна ми - беше решил.
- Идва с нас. - От купчината парцали на масата вдигна нещо, което някога е било шалче.
Мустакатият явно не смяташе това за добра идея, където и да отиваха.
- Защо не я оставим?
Дугал го изгледа с нетърпение, но позволи на Мърто да обясни:
- Където и да са червените мундири сега, до изгрев ще са тук. Значи скоро. Ако тази е английски шпионин, не можем да я остави, та да им каже накъде сме тръгнали. А ако не се спогажда с тях - той ме изгледа, - не можем да оставим сама жена по фуста. - Поразведри се, докато опипваше плата на полата ми. - Може и да струва някакъв откуп. Малко е облякла, но е хубаво.
- Пък и може да ни е от полза по пътя- прекъсна го Дугал. - Знае да лекува. Сега обаче нямаме време за това. Ще трябва да минеш без „дезинфекциране“, Джейми - добави и тупна младежа по гърба. - Можеш ли да яздиш с една ръка?
- Да.
- Добро момче. Ето. - Подхвърли ми мазния парцал. - Превържи го. Тръгваме веднага. -Обърна се към Мърто и дебелия Рупърт. - Вие двамата доведете конете.
Заобръщах с погнуса парцала в ръцете си.
- Не мога да го използвам. Мръсен е.
Не го видях да помръдва, но в следващия миг едрият мъж стискаше рамото ми, а тъмните му очи бяха на сантиметри от моите.
- Действай!
Бутна ме назад и закрачи към вратата след двамата си подчинени. Разстроена, аз се заех да превържа раната. Не смеех дори да се замисля за парчето плат, което искаха да използвам.
Потиснах ужаса и объркването и затърсих нещо по-подходящо. След известно време се спрях на парчетата изкуствена коприна, които откъснах от ръба на полата си. В никакъв случай не бяха стерилни, но пък най-чистият материал, с който разполагах.
Ленената риза на пациента ми бе стара и износена, но изненадващо здрава. С малко усилия разкъсах остатъка от ръкава и импровизирах клуп, в който да вкара ръката си. Отстъпих назад, за да огледам резултата, и се блъснах в едрия, който безшумно се бе върнал, за да наблюдава.
Гледаше одобрително.
- Добра работа, моме. Хайде, готови сме.
Дугал хвърли монета на жената и ме изведе от колибата, последван бавно от бледия Джейми. Оказа се много висок, десетина сантиметра над иначе високия Дугал.
Рупърт и Мърто бяха при конете, шест на брой, и им мълвяха нещо на келтски, за да ги успокоят. Нямаше луна, ала звездите се отразяваха в металните части на сбруите им като късчета лъскав живак. Вдигнах очи и дъхът ми почти секна - не бях виждала толкова много звезди. Завъртях глава и се досетих: нямаше ги града и светлините му, които да забулват нощното небе.
И се вцепених, смразена по-дълбоко, отколкото биха могли да ме смразят нощните повеи. Нямаше ги града и светлините му. „Какъв град?“, бе попитала жената в колибата. Бях свикнала с режим на тока и въздушни нападения, така че в първия миг не ми се стори странно. Но войната беше свършила и светлините на Инвърнес трябваше да се виждат от километри.
В мрака мъжете представляваха безформени силуети. Зачудих се дали да не опитам да се измъкна, но Дугал сякаш предугади мисълта ми, хвана ме за лакътя и ме задърпа към конете.