- Джейми, качвай се - обади се той. - Девойката е с теб.
И продължи по-тихо:
- Може да държиш юздите, ако Джейми не се справя с една ръка, но не смей да се отклоняваш Ако опиташ нещо такова, ще ти прережа гърлото. Разбра ли?
Кимнах. Устата ми бе твърде пресъхнала, за да продумам. Не звучеше заплашително, но вярвах на всяка негова дума. Не се изкушавах да опитвам нещо, защото нямах представа какво да е то. Не знаех къде се намирам, кои са спътниците ми и защо толкова бързахме, но нямах алтернативи. Тревожех се за Франк, който сигурно отдавна ме търсеше, но моментът не изглеждаше подходящ да го споменавам.
Дугал явно бе доловил кимването ми, защото ме пусна и се наведе в краката ми. Гледах го глуповато, докато той не изсъска:
- Дай си крака, моме! Не този, левият! - добави почти отчаяно. Бързо свалих дясното си стъпало от шепите му и вдигнах левия си крак. Дугал изсумтя леко и ме избута пред Джейми, а той ме прибра към себе си със здравата си ръка.
Въпреки смущаващата ситуация бях благодарна за топлината на младежа. Миришеше силно на дим, кръв и беше немит, но нощният студ ме щипеше през тънката рокля и нямах нищо против да се отпусна в него.
Юздите прозвънтяха едва чуто и поехме в осветената от звезди нощ. Мъжете не разговаряха, но бяха нащрек. Когато стигнахме пътя, конете ускориха в тръс и неудобната езда стигаше, за да не искам да говоря, дори някой да бе готов да ме слуша.
Рижият Джейми сякаш нямаше проблеми, въпреки че не можеше да използва дясната си ръка. Бедрата му зад моите притискаха от време на време коня, за да го насочват. Държах се за късото седло, за да не падна - и преди бях яздила, но определено не ме биваше колкото Джейми.
След известно време достигнахме кръстопът и спряхме за миг, докато плешивият и предводителят се посъветват тихо. Джейми прехвърли юздите над главата на коня, за да пасе спокойно, и започна да се върти и усуква зад мен.
- Внимателно! - предупредих го. - Превръзката ти ще падне! Какво се опитваш да направиш?
- Да те покрия с наметката си - отвърна той. - Трепериш Обаче не мога с една ръка. Стигаш ли закопчалката на брошката ми?
С дърпане и несръчно наместване най-после отпуснахме наметката. С изненадващо ловко движение той завъртя парчето плат и го остави да покрие раменете му като шал. След това постави краищата върху моите раменете и ги втъкна под седлото, така че и двамата се оказахме добре загърнати.
- Така! Не искаме да замръзнеш, преди да стигнем.
- Благодаря - отвърнах. - Но къде ще ходим?
Не виждах лицето му, но направи пауза, позасмя се, преди да отвърне:
- Право да ти кажа, моме, и аз не знам.
Нещо в местността, през която се движехме, ми се струваше познато. Бях виждала онова скално образувание, което приличаше на петльова опашка, нали?
- Скалата Кокнамон! - възкликнах.
- Да, май че е тя - отвърна спътникът ми, не особено въодушевен от откритието ми.
- Англичаните не са ли я използвали за засади? - попитах, мъчейки се да си спомня отегчителните подробности от местната история, с които Франк ме заливаше цяла седмица. - Ако наоколо има английски патрул... - Поколебах се. Ако наоколо имаше английски патрул, може би не трябваше да привличам вниманието към него. Но в случай на засада бих била неотличима от спътника си, скрита под наметката му. Отново се сетих за капитан Джонатан Рандал и потреперих. Всичко видяно, откакто пристъпих през разцепения камък, сочеше към напълно ирационалната мисъл, че в гората съм срещнала пра-пра-пра-пра-пра-прадядото на Франк. Борих се упорито с този извод, но не можех да стигна до друг.
Отначало мислех, че сънувам ярък сън, но целувката на Рандал, безкомпромисна и натрапчива, ме разубеди. Нито пък сънувах, че Мърто ме е ударил по главата - към цицината ми се прибавяха и охлузените от неудобното седло бедра, съвсем не като в сън. И кръвта, да. Познавах я достатъчно добре, за да я сънувам редовно. Но никога не бях сънувала миризмата й - топла и металическа, - която се носеше от мъжа зад мен.
- Тк-тк. - Джейми изкътка на коня си и го поведе към Дугал. Двамата заговориха тихо на келтски. Конете забавиха ход.
Дугал даде знак и Джейми, Мърто и дребният плешив мъж изостанаха, а другите двама се впуснаха в галоп към скалата, на триста метра напред и вдясно от нас. Бе изгрял полумесец и бе достатъчно светло, за да се откроят листата на слеза край пътя - сенките в пукнатините на скалите обаче можеха да крият какво ли не.
Точно когато галопиращите силуети подминаха скалата, от една кухина блесна мускетен огън. Иззад мен се надигна смразяващ кръвта крясък и конят скочи напред като прободен с остра пръчка. Понесохме се към скалата, редом с Мърто и другия. Яростни крясъци и рев разцепваха въздуха.