- Явно се е поохлабил - обясних невинно и примигнах към най-близкия англичанин.
- Така ли? И защо не помагаш на дамата? - обърна се той към Джейми.
- Съпругът ми не е добре - рекох. - Мога и сама да се справя, благодаря.
Ефрейторът се позаинтересува.
- Болен значи? Какво ти има? - Приближи коня си и се взря в сведеното лице на Джейми. -Определено не изглеждаш добре, дума да няма. Свали си качулката, друже. Какво ти има на лицето?
Джейми го застреля през наметалото си. Войникът беше на не повече от два метра разстояние и се катурна встрани, преди кървавото петно на гърдите му да стане по-голямо от дланта ми.
Мърто беше извадил два пистолета още преди ефрейторът да се строполи. Конят му се стресна от внезапния шум и движение, затова единият изстрел не улучи. Вторият намери целта си, като мина през предмишницата на един от другите войници. Разкъсаният ръкав се развя и бързо прогизна от кръв. Мъжът обаче успя да се задържи на седлото и посегна към сабята си, докато Мърто бъркаше под наметалото си за още оръжия.
Един от двамата останали войници обърна коня си, залитайки в снега, и се отдалечи в галоп към затвора, вероятно за да потърси помощ
- Клеър! - Стресната, зърнах Джейми, който размахваше ръка след измъкващия се конник.
- Спри го!
Имаше време само да ми подхвърли втори пистолет, след което се обърна и извади меча си, за да посрещне атаката на четвъртия войник.
Конят ми бе обучен за битка - беше прилепил уши към главата си, тъпчеше на едно място и риеше снега, но не побягна при гърмежите. И сега не помръдна, докато го насочвах след препускащия конник. Щастлив да се отдалечи от схватката, той веднага рипна и бързо започнахме да настигаме англичанина.
Снегът ни пречеше почти колкото на него, но моето животно бе по-добро, а имахме и предимството на освободената диря, оставена от мъжа пред нас. Настигахме го равномерно, но не беше достатъчно. Той наближаваше един склон - ако свърнех вдясно, щях да се възползвам от равния терен и да го пресрещна от другата страна. Дръпнах юздата и се приведох силно на една страна, за да не падна, докато конят завиваше, подхлъзвайки се. Успя обаче да си върне равновесието и се спусна напред.
Не настигнах войника, но съкратих разстоянието до не повече от десетина метра. При неограничено време щях да го хвана, но нямах този лукс - стените на затвора се издигаха на километър пред нас. Още малко и часовоите щяха да го видят.
Спрях и слязох. Обучен за битка или не, не знаех какво ще стори конят, ако стрелям от гърба му Дори да стоеше неподвижен, не бях сигурна, че собствените ми умения ще са достатъчни. Приклекнах в снега, подпрях лакът на коляното си, а пистолета - на другата си ръка, както ми беше показал Джейми.
- Подпри го тук, насочи го натам и стреляй - беше ми казал. Така и сторих.
За мое удивление, улучих бягащия кон. Той залитна, падна на едно коляно и се превъртя във вихър от крайници и сняг. Ръката ми беше изтръпнала от отката на пистолета - разтърквах я, без да откъсвам очи от падналия войник.
Беше ранен - опита се да стане, но не успя. Конят му кървеше и несигурно закуцука встрани, влачейки юздите си.
Чак по-късно осъзнах какво ми е минавало през главата тогава, но докато го приближавах, знаех, че не мога да го оставя жив. Бяхме твърде близо до затвора, а и други групички патрулираха в търсене на затворници - щяха да го открият. И тогава не само щеше да ни опише в подробности - дотук с лъжата за пленницата! - но и щеше да им каже накъде пътуваме. Имахме още пет километра до брега, два часа път във виелицата. А там трябваше да намерим и лодка. Не можех да поема риска.
Той се надигна с мъка на лакти. Ококори се от изненада, когато ме видя, но се поуспокои. Бях жена. Не се боеше от мен.
Мъж с повече опит не би си позволил подобно нещо, но това беше момче на не повече от шестнайсет. Призля ми. Бузите му още бяха закръглени, а мустакът - рехав.
Отвори уста, но успя само да изстене. Притисна ръка към ребрата си и видях кръвта по нея - вътрешни контузии. Явно конят беше паднал върху него.