Изгледах го внимателно, но той никак не се шокира от откровенията ми, а се засмя от сърце.
- Всичко и нищо - рече, наслаждавайки се на фразата. - Много ми харесва. Колкото до вас, боя се, че не сте избягала. Когато си член на Светата Църква Майка, завинаги си нейно дете. Колкото и малко да знаете за вярата си, сте също толкова католичка, колкото нашия Свети отец папата. - Той вдигна глава към небето. Беше облачно, но листата на елшите край църквата не се движеха. - Вятърът се е успокоил. Ще се поразходя, за да прочистя малко ума си на свеж въздух. Искате ли да се присъедините към мен? Нужно ви е раздвижване, а мога да направя разходката ни полезна и за духа ви, като ви разясня ритуала на вечното обожание.
- Три заека с един куршум, а? - отвърнах сухо. Но възможността да се разходя на въздух ме изкуши и отидох да си взема наметалото.
Анселм хвърли бърз поглед на монаха, приведен в молитва в параклиса, и ме поведе встрани от мрака на входа му, към манастира и след това в края на градината.
След като вече не можеше да смути спокойствието на монасите в параклиса, каза:
- Идеята е много простичка. Навярно помните историята за Гетсиманската градина, където Нашият Бог чакал няколко часа, преди да го съдят и разпнат, а приятелите му, които трябвало да му правят компания, заспали?
- Аха. И ги смъмрил, че не са могли да останат будни, затова вие го правите вместо тях.
Идеята ми харесваше и мракът на параклиса изведнъж ми се стори пълен с божествено присъствие и уют.
- Да, мадам - съгласи се той. - Много е просто. Редуваме се, така че Светото причастие на олтара винаги да има компания.
- Не е ли трудно да стоите буден? - полюбопитствах. - Винаги ли го правите нощем?
Той кимна и ветрецът развя фината му коса. Тонзурата му имаше нужда от бръснене - бяха поникнали четинести косъмчета.
- Всеки си избира времето. За мен е в два сутринта.
Погледна ме поразколебан, сякаш се чудеше как ще приема думите, които предстоеше да изрече. Продължи:
- За мен в този миг... Сякаш времето е спряло. Всички течности в тялото, цялата кръв и жлъчка, всички изпарения, които съставляват човека - сякаш всички работят в съвършена хармония. - Усмихна се. Зъбите му бяха леко разкривени, единственият недостатък в иначе безупречния му вид. - Или сякаш са спрели. Чудя се дали този миг не е като мига на раждането или смъртта. Знам, че за всекиго е по различно време, за всеки мъж... и жена -добави и ми кимна вежливо. - Но точно тогава, за една частичка от времето, сякаш всичко е възможно. Можеш да се взреш във всичките си ограничения и да видиш, че не представляват нищо. В този миг, когато времето спира, сякаш знаеш, че можеш да поемеш всяко предизвикателство, да го завършиш и да се върнеш при себе си, а светът да е непроменен, всичко да е точно както си го оставил преди миг. Сякаш... сякаш, когато знаеш, че всичко е възможно, нищо не е наложително.
- Но... правите ли всъщност нещо? - попитах. - Искам да кажа, молите ли се?
- Аз ли? Ами - рече той бавно, - седя и Го гледам.
Устните му се разтеглиха в широка усмивка.
- И той мен.
Джейми се опитваше да седне, когато влязох в стаята, а след това успя да се разходи из помещението с моя помощ. Но усилието го изпоти и изтощи. Легна пак без възражения, когато отметнах одеялото.
Предложих му малко яхния и мляко, но той уморено поклати глава.
- Нямам апетит, сасенак. Ако ям нещо, отново ще повърна.
Не настоях и отнесох яхнията.
На вечеря настоявах повече и успях да го убедя да хапне супа. Изяде доста, но не можа да я задържи в стомаха си.
- Съжалявам, сасенак. Отвратителен съм.
- Няма значение, Джейми, не си отвратителен. - Оставих легенчето до вратата и седнах до него, като пригладих разчорлената му коса. - Стомахът ти още е раздразнен от морската болест. Може би ти дадох твърде много храна. Остави организма си да почива и да заздравява.
- Ще се оправя - каза той вяло. - А ти какво прави днес, сасенак?
Явно се чувстваше много изтощен, но и превъзбуден, ала аз го успокоих, като му разказах за дневните си приключения: библиотеката, параклиса, пресата за вино и накрая градината с билките, където най-после срещнах прочутия брат Амброуз.
- Невероятен е - казах ентусиазирана. - О, забравих, че се познавате.
Брат Амброуз беше висок - дори повече от Джейми, - и много слаб, с голямото отпуснато лице на басет и слаби, позеленели пръсти.
- Сякаш може да накара всичко да расте - казах. - Има всички обичайни подправки и билки и толкова малък парник, че не мога да стоя права в него. Вътре растат неща, които не би трябвало да растат през този сезон, или в тази част на света, или изобщо. Да не говорим за внесените подправки и опиати.