Споменаването на опиати ми напомни за предната вечер и завъртях поглед към прозореца. Зимният мрак падаше бързо и вече бе съвсем тъмно. Фенерите на монасите, които се грижеха за нещата отвън, се поклащаха напред назад, докато притежателите им правеха обходите си.
- Стъмва се. Искаш ли да опиташ да поспиш? Брат Амброуз има някои неща, които може да ти помогнат.
Сенките под очите му бяха огромни, но той поклати глава.
- Не, сасенак. Не искам нищо. Ако заспя, добре... не, мисля, че ще почета.
Анселм му беше оставил набор философски и исторически книги от библиотеката и Джейми се изтегна с едно копие на Тацит.
- Трябва да спиш, Джейми - рекох грижовно. Той отвори книгата, подпря я на възглавницата, но продължи да се взира в стената над нея.
- Не ти казах какво сънувах - каза изведнъж.
- Каза, че си сънувал как те бичуват.
Не ми харесваше лицето му - вече започваше да побледнява под синините и беше покрито с тънък слой пот.
- Точно така. Виждах как въжето се впива в китките ми. Бяха почернели, а въжето опираше в костите ми, когато се движеше. Бях притиснал лице в стълба. Усещах как оловните краища на камшика разкъсват плътта на раменете ми. Ударите не спираха много след като трябваше да са спрели. Краищата откъсваха парчета кожа. Кръвта... кръвта се стичаше в поличката ми. Беше ми много студено. Вдигнах поглед и видях, че месото е започнало да пада от дланите ми, че костите на пръстите ми оставят следи в дървото на стълба. Костите на ръцете ми също се оголиха и ги държаха само въжетата. Мисля, че тогава започнах да крещя. Когато ме удряше, чувах странно потракване и осъзнах какво е. Беше свалил цялата ми плът и камшикът тракаше по голите ми ребра. Знаех, че съм мъртъв, но нямаше значение. Щеше да продължи, докато не започна да се разпадам, да се свличам от стълба, никога нямаше да спре и...
Понечих да отида при него и да го накарам да замълчи, но той го направи сам, стиснал книгата със здравата си ръка. Беше захапал разранената си долна устна.
- Джейми, ще остана с теб тази вечер - казах. - Може да легна на някой сламеник на пода.
- Не. - Колкото и да беше слаб, си оставаше инатлив. - Най-добре ще ми е сам. Сега не ми се спи. Отиди и намери какво да хапнеш, сасенак. Ще... ще почета.
Той наведе глава над страницата. Наблюдавах го безпомощно около минута и накрая сторих както ми беше поръчал - тръгнах си.
Все повече се тревожех за състоянието му. Продължаваше да му се гади - почти не се хранеше и още по-рядко задържаше храната. Ставаше все по-блед и вял, не показваше интерес към нищо. Много спеше през деня, защото през нощта не можеше. Но колкото и да се боеше от сънищата си, не ми позволяваше да спя при него, за да не ми пречи.
Не исках непрестанно да се суетя край него, затова прекарвах доста време в хербариума и в помещението за сушене на билки на брат Амброуз или се разхождах безцелно с отец Анселм. Той се възползва да ми налее малко познание за основите на католицизма, въпреки че многократно го убеждавах, че съм уверен агностик.
- Ma chdre - каза накрая, - помниш ли как се определя греха?
На паметта ми й нямаше нищо, каквито и да бяха недостатъците на моралното ми същество.
- Да. Делото да е греховно и човек да го е извършил драговолно - повторих като папагал каквото ми беше казал предния ден.
- Да го извърши драговолно - потвърди той. - И това, ma chdre, е условието за спечелването на Божията благодат.
Подпирахме се на оградата на кочината и наблюдавахме как няколко големи кафяви нереза са се сгушили срещу студа. Монахът обърна глава и подпря лице на предмишниците си, скръстени върху оградата.
- Не виждам как бих могла да я получа - възразих. - Благодатта на Бог е нещо, което или имаш, или не. Искам да кажа... - поколебах се, защото не исках да прозвучи грубо, - за вас онова на олтара в параклиса е Бог. За мен е парче хляб, независимо колко е красива купата, в която е поставено.
Той въздъхна отегчено и се поизправи, протягайки гръб.
- По време на нощния си ритуал забелязах, че съпругът ви не спи добре. Съответно, вие -също. И понеже така и така сте будна, ви каня довечера да дойдете с мен. Присъединете се към мен в параклиса за час.
Присвих очи.
- Защо?
Той сви рамене.
- Защо не?
Лесно ми беше да стана в уречения час просто защото още не бях заспала. Нито пък Джейми. Надникнех ли в коридора, виждах светлинката на свещ от отворената му врата и чувах шумоленето на страници и спорадично изсумтяване, докато се наместваше по-удобно.