Знаех, че няма да заспя, и не си правих труда да се разсъбличам, затова бях готова, когато на вратата ми се почука.
Манастирът беше тих, както затихват големите здания нощем - забързаният пулс на ежедневната дейност се успокояваше, но продължаваше, по-бавно, по-леко, ала неспирно. Винаги някой е буден и се движи безшумно в коридорите, бди. Сега беше мой ред.
Параклисът бе тъмен, с изключение на червения фенер, указващ, че помещението е светиня, както и на няколко бели свещи, чиито пламъчета горяха неподвижно пред светилищата.
Последвах Анселм по централната пътека, току превивайки коляно, когато и той го правеше. Дребничкият брат Бартолом стоеше на колене отпред, навел глава. Не се обърна, а остана неподвижен, без да прекъсва ритуала си.
Самото причастие беше почти изцяло скрито от великолепието на съсъда си. Огромната дарохранителница, купа във формата на слънце, почти половин метър в диаметър, стоеше на олтара, а в центъра й - парченцето хляб.
Чувствайки се малко неловко, седнах там, където ми посочи Анселм, близо до предната част на параклиса. Седалките, резбовани с ангели, цветя и демони, можеха да се вдигат, за да минават хората по-лесно. Дочух лекото проскърцване на свалена седалка зад себе си, и Анселм си намери място.
- Но какво да правя? - бях го попитала, докато крачехме бавно навътре в параклиса.
- Нищо, ma chdre - беше ми отвърнал той. - Просто стой.
Затова седях и слушах дишането си, както и малките звуци в тишината - нещата, които не бих чула сред оживлението на деня. Хрущенето на камъни, проскърцването на дърво. Съскането на пламъчетата. Щапуркането на някое малко същество, прокраднало се в тази величествена обител.
Мястото беше уютно, не можех да не го призная. Въпреки умората си и тревогите за Джейми, лека-полека се отпуснах, а напрежението в ума ми се стопи, сякаш се развиваше пружина. Странно, но никак не ми се спеше, въпреки късния час и безпокойството от последните дни и седмици.
В края на краищата какво бяха дните и седмиците пред лицето на вечността? А това беше именно нещо такова, за Анселм и Бартолом, за Амброуз, за всички монаси, включително за внушителния абат Алегзандър.
По някакъв начин беше успокояващо - ако цялото време на света бе на разположение, тогава случващото се в отделния миг ставаше по-маловажно. Разбирах как човек може да се поотдръпне от всичко и да потърси утеха и успокоение, ако се зарее в размишления за Вечното Битие, както и да си го представяше.
Червената светлина на фенера не трепваше, отразена в златото на дарохранителницата. Пламъчетата на белите свещи току потрепваха, когато достигаха до някоя несъвършено сплетена част на фитила или ги докоснеше остатък от влага. Ала червеният фенер светеше неотклонно.
И ако съществуваше такова нещо като вечност или дори идеята за вечност, Анселм беше прав - всичко бе възможно. А любовта? Бях обичала Франк и още го обичах. Обичах и Джейми, повече от собствения си живот. Но в пределите на плътта си и времето, не можех да имам и двамата. Може би отвъд? Ако имаше място, където времето не съществуваше или където спираше? Анселм вярваше в това. Където всичко е възможно. И нищо не е наложително.
А в това място имаше ли любов изобщо? Отвъд плътта и времето, беше ли възможна любовта? Беше ли наложителна?
Гласът на мислите ми звучеше като този на чичо Ламб. Той беше семейството ми, беше всичко, което познавах като любов. Мъж, който никога не бе изразявал любовта си към мен с думи, който никога не бе имал нужда, защото знаех, че ме обича, така както знаех, че съм жива. Където има любов, думите не са нужни. Това е всичко. Неумираща и самодостатъчна.
Загубих представа за времето и се стреснах, когато Анселм ненадейно се появи пред мен, влизайки през вратичката до олтара. Не седеше ли зад мен? Погледнах зад себе си - един от младите монаси, чието име не знаех, се кланяше до задния вход. Анселм се поклони пред олтара и ми направи знак да го последвам към вратата.
- Излязъл си? - изненадано попитах, когато излязохме от параклиса. - Мислех, че не бива да оставяш причастието?
Той се усмихна спокойно.
- Не го оставих, ma chdre2. Вие бяхте тук.
Потиснах желанието да споря. В края на краищата нямаше такова нещо като Официално квалифициран обожател. Достатъчно бе да си човек, а още се водех такава, ако и на моменти да не го усещах.
Свещта на Джейми още гореше, когато подминах вратата му, и дочух шумоленето на страници. Щях да спра, но Анселм продължи, така че се принудих да сторя същото. Изпрати ме до прага на моята стая, а аз му пожелах приятна нощ и му благодарих за преживяването.