- Добре съм - каза и се опита да седне. - Малко се замаях.
Притиснах го надолу.
- Лежи и не мърдай. - Опипом проверих дали всичко е наред, изправих се на колене и се обърнах към надвиснал силует. По размерите предположих, че е Дугал. - Раната се е отворила, освен това са го намушкали, идиота му с идиот. Не мисля, че е сериозно, но е изгубил доста кръв. Ризата му е подгизнала, но не знам колко от кръвта е негова. Трябва му спокойствие и почивка - най-добре да лагеруваме тук поне до сутринта.
Силуетът поклати глава.
- Не. По-далеч сме, отколкото би ни последвал гарнизонът, но трябва да внимаваме и за Стражата. Остават още поне двайсет километра. - Вдигна глава, явно преценяваше движението на звездите. - Поне пет часа, по-вероятно седем. Но можем да останем, колкото да спреш кръвта и да превържеш раната. Само толкова.
Заех се за работа, като мърморех под нос, а Дугал тихо нареди на двама мъже да бдят над нас край пътя с конете си. Останалите се поотпуснаха, пиеха от манерките и си говореха. Мърто ми помагаше - късаше парчета плат, носеше ми вода и повдигаше пациента, за да го превържа по-лесно. Бях забранила на Джейми да се движи, макар той все да повтаряше, че е съвсем наред.
- Не си наред и нищо чудно - сопнах се, давайки глас на страха и раздразнението си. - Що за идиот получава тежки рани и дори не спира, за да се погрижи за себе си? Не можа ли да прецениш колко много кървиш? Имаш късмет, че не си мъртъв, с всички тези дивотии из пущинаците, схватки и скачане от коне... стой мирно, глупак такъв. - Трудно превързах -раната в мрака. Парчетата лен и коприна се изплъзваха от ръцете ми като рибки под повърхността на мрачно езеро. Беше студено, но по врата ми изби пот. - Върнете се... ах, мамичката му! Мамичката му мръсна! - Джейми беше помръднал и краищата на превръзката се развързаха.
Последва изпълнена с удивление тишина.
- Исусе! - каза дебелият Рупърт. - Никога не съм чувал жена да говори така.
- Не си чувал леля ми Гризел - каза някой и всички се разсмяха.
- Съпругът ти трябва да ти загрее врата, жено - дочух глас от мрака под едно дърво. - Свети Павел казва: „Жените нека мълчат...“
- Ти да си гледаш проклетата работа - изръмжах, а от ушите ми капеше пот. - Свети Павел също. - Обърсах чело. - Обърни го наляво.
А на пациента рекох:
- А ти, ако помръднеш и мускулче, докато стягам превръзката, ще те удуша с нея.
- Добре, добре - покорно отвърна той.
Дръпнах твърде рязко последната превръзка и всичко се изплъзна за пореден път.
- Всичко да върви на майната си! Майната му! - изревах и ударих земята. Отново всички се смълчаха удивени и докато правех пореден опит, пак подеха темата за неблагопристойния ми език.
- Може би трябва да я изпратим в „Света Анна“, Дугал - предложи един от безликите силуети, приклекнали край пътя. - Откак се отдалечихме от брега, Джейми веднъж не е изругал, а някога можеше да засрами и моряк. Тия четири месеца в манастира все са имали някакъв ефект. Вече не споменаваш напразно името Божие, нали, Джейми?
- И ти няма да го правиш, ако трябваше да се покайваш, като лежиш три часа в полунощ на каменния под на параклиса насред февруари, само по риза - отвърна пациентът ми.
Всички се засмяха, но той продължи:
- Е, прекарах само два часа, но цял час се надигах. Мислех, че ми е замръзнал... че съм замръзнал за плочника, но се оказа, че просто съм се схванал.
Явно се чувстваше по-добре. Усмихнах се против волята си, но заговорих твърдо:
- Ти да мълчиш, или ще те нараня. - Той плахо докосна превръзките си и плеснах ръката му.
- Ще ме заплашваш, така ли? - попита той безочливо. - А ти дадох от питието си!
Манерката отново обиколи мъжете. Дугал приклекна край Джейми и внимателно я поднесе
към устата му Надигна се лютивият, прегорял мирис на силно уиски и аз поставих ръка на манерката.
- Без повече алкохол - рекох. - Трябва му чай или в най-лошия случай вода. Никакъв алкохол.
Дугал издърпа манерката от ръката ми и изля здрава глътка в гърлото на пациента ми, който се закашля. Дугал го изчака да спре и повтори.
- Спри! - Посегнах отново към уискито. - Искаш да го напиеш така, че да не може да стане ли?
Той ме избута грубо с лакът.
- Ама не се дава дребната гадинка, нали? - развеселен подхвърли пациентът ми.
- Довърши си работата, жено - нареди Дугал. - Имаме още много път и ще ни трябва цялата сила, която питието може да му даде.
Още щом пристегнах превръзките, пациентът опита да се изправи. Върнах го на земята и го притиснах с коляно.