- Клеър, не исках да мисля за теб. Не можех да понеса да съм там, гол и... така... и да си спомням за теб. Светотатство. Исках да те изтрия от ума си и просто... да съществувам, докогато е нужно. Но той не ми позволи.
По бузите му лъщеше влага, но вече не плачеше.
- Говореше. През цялото време ми говореше. Отчасти ме заплашваше, отчасти ми гукаше, но често ми говореше за теб.
- За мен? - Непродумвала тъй дълго, бях прегракнала, а гърлото ми се бе свило. Той кимна и отново сведе поглед към възглавницата си.
- Да. Ужасно, ужасно ревнуваше от теб, сигурно знаеш.
- Не. Не знаех.
Той кимна.
- О, да. Питаше ме, докато ме пипаше, ме питаше: „А тя прави ли ти така? Може ли жена ти да те в-в-вдигне така?“ - Гласът му отново се разтрепери. - Не му отвръщах, не можех. А после ме питаше какво ще си помислиш, ако ме видиш... ако ме видиш...
Прехапа силно устна. След малко продължи:
- После ме нараняваше малко, спираше и ме... любеше, докато започна да се възбуждам... после ме нараняваше много и ме обладаваше насред болката. И през цялото време говореше за теб и те държеше пред очите ми. Борих се, духом се борех... опитах се да пазя ума си от него, да държа далеч духа си от тялото, но болката ме надвиваше отново и отново, събаряше всяка бариера. Опитах се, Клеър... Боже, опитах толкова много...
Той потули глава в ръцете си и притисна яростно слепоочията си с пръсти. Започна ненадейно:
- Знам вече защо младият Алекс Макгрегър се е обесил. И аз бих, ако не знаех, че е смъртен грях. Онзи може да ме е проклел приживе, но няма да ми отнеме Рая. - Отново млъкна, докато се мъчеше да се овладее. Механично отбелязах, че възглавницата в скута му е влажна от сълзи, и поисках да стана и да я сменя. Той бавно поклати глава, вперил поглед в стъпалата си. - Сега... всичко е свързано. Не мога да се сетя за теб, Клеър, как те целувам или дори как ти докосвам ръката, без да чувствам страха и болката, и омерзението. Лежа и си мисля как ще умра, без да те почувствам, но когато ме докоснеш, усещам как ще повърна от отвращение и смут. Не мога дори да те погледна, без...
Беше опрял чело на възлестите си юмруци, забил кокалчета в очните си ябълки. Сухожилията на врата му изпъкваха, а гласът му се чуваше трудно.
- Клеър. Искам да ме напуснеш Върни се в Шотландия, в Краиг на Дун. Върни се, откъдето дойде, при... съпруга си. Мърто ще те отведе в безопасност, казал съм му.
Той помълча, но не помръдна.
Вдигна поглед, изпълнен със сърцераздирателна храброст, и каза просто:
- Ще те обичам, докато съм жив, но вече не мога да съм ти съпруг. А няма да съм нищо по-малко от това. - Започваше да губи контрол над лицето си. - Клеър, толкова те искам, че костите ми се тресат, но Бог да ми е на помощ, страх ме е да те докосна!
Понечих да го доближа, но той рязко изпъна ръка. Беше се присвил почти одве, разкривил лице от вътрешна борба, а гласът му едва излизаше от гърлото му.
- Клеър... моля те. Върви. Ще ми стане ужасно лошо всеки миг. Не искам да гледаш Моля.
Чух умолението в гласа му и разбрах, че трябва да му спестя поне този позор. Надигнах се и излязох, като за пръв път в кариерата си оставих болния сам.
Напуснах стаята му изтръпнала и се подпрях на каменната стена, охлаждайки пламналата си буза в непоклатимите камъни, като не обръщах внимание на погледите на Мърто и брат Уилям. „Бог да ми е на помощ - беше казал. - Бог да ми е на помощ, страх ме е да те докосна. “
Изправих рамене и се отдръпнах от стената.
Сетих се нещо.
Защо пък не? Нямаше кой друг да ми помогне.
В часа, когато времето забавяше хода си, коленичих на централната пътека на параклиса на свети Жил. Анселм беше там, изпънал елегантни рамене под расото си, но беше сам. Нито помръдна, нито се огледа, а живителната тишина на параклиса ме обгърна.
Останах за миг на колене, устремявайки съществото си към тихия мрак, забавях хода на собствения си ум. Едва когато сърцето ми също влезе в ритъма на нощта, седнах на една от последните пейки.
Седях скована - не владеех формулите и ритуалите, които отпускаха братята и ги подготвяха за святото общение. Не знаех откъде да започна. Накрая, безмълвно и направо, рекох, че искам помощ. Моля.
После позволих на тишината да ме обгърне на талази, като падащите гънки на наметало, което да ме пази от вътрешния студ. И зачаках, както ми беше казал Анселм, а минутите се нижеха безбройни.
В задната част на параклиса имаше масичка, покрита с ленен плат, където се намираше съдът със светена вода, а до него - Библията и още няколко вдъхновителни творби. Навярно за обожатели, на които тишината идваше в повече.