Идваше ми в повече и се надигнах, за да взема Библията, която отнесох на молитвения си стол. Едва ли първа прибягвах до това да чета напосоки от Светата книга в моменти на смут и беда. Свещите ми даваха достатъчно светлина и заобръщах крехките страници внимателно, взирайки се в ситните черни букви.
- „...ръката на Господа беше против града с голямо поражение; и Той удари градските мъже от малък до голям, та избухнаха по тях хемороиди.“
Несъмнено голямо поражение. Що за Божие наказание, по дяволите? Напред, към Псалми.
-„...А аз съм червей, а не човек.... Разлях се като вода, И разглобиха се всичките ми кости; Сърцето ми стана като восък, Разтопява се всред вътрешностите ми.“
Да, точна диагноза, помислих си нетърпеливо. Но имаше ли лек?
- „Но Ти, Господи, да се не отдалечиш; Ти, сило моя, побързай да ми помогнеш. Избави от меч душата ми, Живота ми от силата на кучето.“
Хм.
Опитах с Книгата на Йов, любимата на Джейми. Ако изобщо някой можеше да ми предложи добър съвет...
- „Знае само, че снагата му е за него в болки, И душата му е за него в жалеене.“
Ами... да, помислих си и обърнах страницата.
- „Той бива и наказан с болки в леглото си, Да! С непрестанни болки в костите си... Месата му ще се изнурят тъй, че не се виждат, А невидимите му по-предни кости се подават.“
Абсолютно точно. Какво после?
- „Да, душата му се приближава към гроба, И животът му при погубителите.“ - Това не беше много обнадеждаващо, но следващото беше по-добре: - „И тогава, ако има ангел с него, Посредник, пръв между хиляда, За да възвести на човека що е за него право: И ако Бог бъде милостив и рече, Избави го, за да не слезе в гроба, Аз промислих откуп за него. Тогава месата му ще се подмладят повече от месата на дете, Той ще се връща в дните на младостта си.“
И какъв беше откупът за душата на човек, който да спаси любимия ми от силата на кучето?
Затворих книгата и очите си. Думите ми се сливаха от напрежение и нужда. Когато изрекох името на Джейми, ме обзе тежко нещастие. Но все пак изпитах някаква утеха и облекчение, когато повтарях, отново и отново: „Боже милостиви, в ръце Ти предавам душата на Твоя раб Джеймс.“
Хрумна ми, че за Джейми наистина би било по-приемливо да умре - така ми беше казал. Вярвах извън всякакво съмнение, че скоро това ще се случи, дали от болести и мъчение, дали на бесилото, или в битка. И той несъмнено го знаеше. Дали да сторя както искаше? Проклета да бях, ако му позволя. Проклета да бях, просъсках яростно, вгледана в олтара с формата на слънце, и отново отворих книгата.
Измина немалко време, преди да осъзная, че молитвата ми вече не е монолог. Всъщност осъзнах го, когато отговорих на въпрос, който не помнех да съм задавала. В безсънния ми унес, нещо бе поискано от мен, не знаех точно какво, и бях отвърнала, без да се замислям:
- Да, ще го сторя.
Рязко прекъснах всякаква своя мисъл и се заслушах в звънналата тишина. След това по-предпазливо повторих, движейки само устните си:
- Да. Да, ще го сторя. - И мимолетно ми хрумна: - „Условията на грехопадение са делото да е греховно и човек да го е извършил драговолно... И това, ma chdre, е условието за спечелването на Божията благодат.“ - долетя мисловен отглас от думите на Анселм.
Изведнъж усетих нещо неочаквано, но с абсолютна увереност, сякаш някой ми беше поверил малък предмет. Ценен като опал, гладък като нефрит и тежък като речен камък, ала и по-крехък от птиче яйце. И безгранично стихнал, жив като корена на Сътворението. Не подарък, а завет. За да го скъпя яростно и да го вардя нежно. Думите сякаш се изрекоха сами и отлетяха в кръстовидните сводове на покрива.
Коленичих пред Присъствието и излязох от параклиса, без да се съмнявам и за миг, че в безвремието на мига, когато всичко спира, съм получила отговор - само че нямах представа какъв. Знаех само, че държа в ръцете си човешка душа. Но дали своята, или нечия друга?
Отговорът по нищо не изглеждаше благосклонен, когато на следващата сутрин един от миряните служители в манастира ме събуди и ми каза, че Джейми изгаря от треска.
- Откога е така? - попитах и поставих опитна ръка на челото, гърба и слабините му Нямаше и следа от пот, която да облекчи температурата му Само пресъхнала, пламнала плът. Беше буден, но с подпухнали очи, изнемощял. Източникът на треската бе очевиден. Смазаната дясна ръка се беше подула, а от превръзките се носеше смрад. Нагоре по китката изпъкваха червеникави ивички, тънки като кончета. Проклета инфекция, помислих си. Мръсна, гнойна, тровеща кръвта, смъртоносна инфекция.
- Намерих го така, когато дойдох да го нагледам след сутрешната молитва - отвърна мъжът, който ме бе повикал. - Дадох му вода, но малко след зазоряване започна да повръща.