Задържах поглед върху витрина с битови стоки - бродирани покривки, калъфи за чайници, кани и чаши, купчина тави за пай и комплект от три вази.
Никога не бях притежавала ваза. През войната, разбира се, живеех в общежитието за сестрите в болница „Пембрук“, а после във френски лазарет. Но и преди това не се бях застоявала на едно място достатъчно дълго, за да купувам нещо подобно. Дори и да имах ваза, чичо Ламб щеше да я напълни с късове от древни глинени съдове, много преди да стигна до нея с китка маргаритки.
Куентин Ламбърт Бюшамп. Кю за студентите си по археология и приятелите си. Д-р Бюшамп в академичните кръгове, сред които се движеше и изнасяше лекции. Но за мен винаги бе чичо Ламб.
Единствен брат на баба ми и единствен мой жив роднина, когато се озовах при него петгодишна, малко след като родителите ми загинаха в катастрофа. Тъкмо се готвеше да замине за Близкия изток, но отложи пътуването си достатъчно, за да организира погребението, да уреди въпроса с имуществото на родителите ми и да ме запише в благоприличен девически пансион. Който категорично отказах да посещавам.
На тротоара до колата, изправен пред нуждата да откопчи пръстчетата ми от дръжката на шофьорската врата и да ме довлече до стълбите на пансиона, чичо Ламб - а той мразеше личен конфликт от всякакъв род - изпуфтя от безсилен гняв, сви рамене и прати здравомислието си на вятъра, заедно с новозакупената ми сламена шапка с панделка.
- Проклета му работа - мърмореше, докато я гледаше в огледалото за задно виждане как се носи безгрижно в далечината, а колата ревеше нагоре по стръмната улица. - И бездруго никога не съм харесвал как им стоят шапките на жените.
Хвърли ми свиреп поглед.
- Имам едно изискване - рече със страховит тон. - Няма да си играеш на кукли с персийските ми статуетки. Всичко друго, само не това. Ясно?
Аз кимнах удовлетворена. И поех с него към Близкия изток, към Южна Америка и още десетки археологически обекти по цял свят. Научих се да чета и пиша от чичовите чернови на академични статии, научих се да копая отходни ями и да преварявам вода, както и още много други неща, крайно неподходящи за млада дама с добър произход - докато не срещнах красивия тъмнокос историк, дошъл да посъветва чичо Ламб по въпрос от френската философия, свързан с египетските религиозни практики.
Дори след брака си с Франк живеехме като номади, както подобаваше на собствената му академична позиция, и поделяхме времето си между конференции на Континента и временни квартири, докато войната не ни раздели - него към Лагера за подготовка на офицери и Разузнаваческия отдел на МИ6, а мен към Лагера за подготовка на медицински сестри. Макар и женени от осем години, едва сега щяхме да се сдобием с първия си истински дом, къщата в Оксфорд.
Стиснах здраво чантата си под мишница, влязох в магазина и купих вазите.
С Франк се срещнахме на пресечката на Хай Стрийт с Гиърсайд Роуд и заедно поехме по него. Франк вдигна вежди, когато видя какво съм купила.
- Вази? Чудесно. Може би сега ще спреш да слагаш цветя в книгите ми.
- Не са цветя, а ботанически екземпляри. Ти самият ме насърчи. За да имам занимание.
- Така е. - Той кимна благосклонно. - Но не съзнавах, че всеки път, когато отворя нещо за справка, в скута ми ще изпадат зелениши. Какво беше онова ужасно ронливо кафяво нещо, което сложи в моя Тъскъм и Банкс?
- Седмолист. Помага при хемороиди.
- Готвиш се за неуморно настъпващата ми старост? Колко тактично от твоя страна, Клеър.
Преминахме със смях през портата и Франк ме пусна да се кача първа по тесните стъпала.
Ненадейно ме хвана за лакътя.
- Внимавай! Не стъпвай там.
Надигнах леко крак над голямото кафеникавочервено петно на най-горното стъпало.
- Колко странно - рекох. - Госпожа Беърд търка стълбището всяка сутрин, виждала съм я. Какво ли е това?
Франк се наведе и подуши внимателно.
- Ако трябва да гадая, мисля, че е кръв.
- Кръв! - отстъпих рязко назад. - Чия? - Погледнах през прозореца. - Да не би да се е случило нещо с госпожа Беърд? - Не можех да си представя как спретната ни хазяйка би оставила петно кръв да изсъхне на стълбището, освен ако не й се е случило нещо катастрофално. За миг се запитах да не би във всекидневната й да се укрива луд убиец с брадва, който се готви да ни връхлети със смразяващ кръвта крясък.
Франк поклати глава отрицателно и се надигна на пръсти, за да погледне над плета в съседната градина.
- Не, не мисля. Има подобно петно и пред прага на Колинс.