- Няма да мърдаш - заповядах. Сграбчих Дугал за крайчеца на поличката и го дръпнах рязко към себе си. - Виж това - обявих и хвърлих в скута му подгизналия парцал, в който се бе превърнала ризата на Джейми. Той го пусна отвратен.
Хванах ръката му и я сложих на рамото на пациента.
- И това. Някакво острие е проболо трапецовидния му мускул.
- Байонет - подсказа услужливо Джейми.
- Байонет! - възкликнах. - И защо не ми каза?
Той сви рамене, но само донякъде - простена леко и ги отпусна.
- Усетих го да влиза, но не знаех колко е зле. Не болеше толкова.
- А сега боли ли?
- Боли - каза.
- Добре - отвърнах, търпението ми се бе изчерпало. - Пада ти се. Може би ще се научиш да не се шляеш насам-натам, да отвличаш жени, да у-убиваш хора и да... - Бях на косъм да се разплача, затова спрях и опитах да се овладея.
На Дугал разговорът му дотягаше.
- Можеш ли да възседнеш кон, момче?
- Не може да се движи! - възпротивих се възмутена. - Трябва да е в болница! Не може да...
Както обикновено, думите ми бяха посрещнати с пълно пренебрежение.
- Можеш ли да яздиш? - повтори Дугал.
- Да, ако махнете девойчето от мен и ми дадете чиста риза.
1 Лека кавалерийска военна част през XVII-XX век, обучена както в конни действия, така и в пехотни бойни умения и тактика. - Бел. прев.
2 Еквивалент на „господин“, който обаче се поставя в края на името, а не в началото. - Бел. прев.
3 Шотландска национална спортна дисциплина. - Бел. прев.
4 На английски „nurse“ означава „медицинска сестра“ и „дойка“ - Бел. ред.
4. ПРИСТИГАМ В ЗАМЪКА
Oстатъкът от пътуването мина спокойно, ако за спокойно се смята двайсеткилометрова нощна езда през неравен терен, често встрани от пътищата и в компанията на въоръжени до зъби шотландци, докато зад теб се поклаща ранен човек. Поне не ни нападнаха бандити, не се натъкнахме на диви зверове и не валеше. По стандартите, с които бях започнала да свиквам, беше направо скучно.
Над замъгленото бърдо се процеждаха разпокъсаните лъчи на зората. Целта ни се извисяваше отпред, огромна маса тъмен камък, обрамчена от сивкавата светлина.
Околностите вече не бяха тихи и самотни. Към замъка се тътреха групички примитивно облечени хора. Пристъпваха встрани от пътя, за да преминат конете, и зяпаха странните ми -според тях - одежди.
Обичайно за тези ширини, мъглата се сгъстяваше, но имаше достатъчно светлина, за да се открои каменен мост над поточе, което течеше край фасадата на замъка и се вливаше в мътно блещукащо езеро на около триста метра от нас.
Самият замък не бе красив, ала изглеждаше здрав. Нямаше назъбени бойници или засукани кулички. Приличаше повече на огромна укрепена къща с дебели каменни стени и зарешетени прозорци. Над лъскавите плочки на покрива димяха комини и само подсилваха усещането за сивота.
Входът на замъка бе достатъчно широк за две каруци една до друга. Казвам го уверено, защото точно това се случваше, докато прекосявахме моста. Едната теглена от вол каруца бе натоварена с каци, а другата - със слама. Върволицата ни се скупчи в края на моста, нетърпелива каруците да влязат.
Осмелих се да задам въпрос, докато конете пристъпваха по хлъзгавите камъни на вътрешния двор. Не бях разговаряла със спътника си, откакто го превързах. И той мълчеше, освен когато някоя по-тежка стъпка на коня не раздрусаше рамото му
- Къде сме? - попитах, пресипнала от мълчание и студ.
- Крепостта Леох - отвърна той.
Замъкът Леох. Е, поне вече знаех къде точно съм. Когато го видях за последно, Леох беше живописна руина на около петдесет километра северно от Баргренан. Сега бе много по-живописен, със свинете, риещи в основите на стените, и смрадта на отходен канал. Започвах да приемам невъзможната идея, че най-вероятно се намирам в осемнайсети век.
Със сигурност подобен хаос и нечистоплътност не съществуваха никъде в Шотладния от 1945-а, със или без бомбардировките.
- Ей, Дугал! - извика опърпан коняр, докато притичваше да вземе юздите на коня. -Подраняваш, друже. Не мислех, че ще те видим преди Събора!
Предводителят на групичката ни слезе от коня, като го остави на младежа.
- Да, имахме късмет, и добър, и лош. Отивам при брат си. Повикай госпожа Фиц да нахрани момчетата. Ще им трябва храна и легло.
Даде знак на Мърто и Рупърт да го последват и заедно се скриха отвъд един заострен свод.
Останалите също слязохме от конете и постърчахме десетина минути насред влажния двор, докато госпожа Фиц, която и да беше, се съгласи да се покаже. Обградиха ни любопитни деца, които се зачудиха на глас каква съм и какво правя с останалите. По-дръзките тъкмо събраха смелост да подръпнат полата ми, когато една едра, набита жена с кафява ленена рокля излезе на двора и ги пропъди.