Засмяхме се заедно. Но после той се приведе сериозен над масата.
- Познанията ви за бъдещето са инструмент, даден ви така, както на корабокрушенеца са дадени нож и въдица. Не е неморално да се възползвате от този инструмент, ако го правите спрямо повелите на Бог, по най-добрия начин, на който сте способна.
Направи пауза, пое си дълбоко дъх и го изпусна рязко, а финият му мустак се размърда. Усмихна се.
- Е, ma chdre madame, само това мога да ви кажа. Нищо повече от това, което бих рекъл на всяка смутна душа, която дойде при мен за съвет - уповавайте се в Бог и се молете за напътствие.
Бутна още един сладкиш към мен.
- Но каквото и да изберете, ще ви е нужна сила. Затова приемете последния ми съвет: когато се съмнявате, се хранете.
Когато се върнах в стаята на Джейми същата вечер, той спеше, подпрял глава на ръцете си. Празната купа със зеленчукова яхния стоеше добросъвестно на подноса, а до нея -недокосната чиния с хляб и месо. Преместих поглед от невинното спящо лице на Джейми към храната и обратно. Докоснах хляба. Пръстът ми остави лек отпечатък. Пресен беше.
Отидох при брат Роже в маслобойната.
- Яде ли от хляба и месото? - попитах без предизвестия.
Брат Роже се усмихна насред пухкавата си брада.
- Да.
- Повърна ли ги?
- Да.
Изгледах го с присвити очи.
- Нали не сте чистили след него?
Той се развесели и кръглите му розови бузи лъснаха над брадата.
- Бих ли посмял? Не, застрахова се и си приготви коритце.
- Проклет хитър шотландец - рекох през смях. Върнах се в стаята му и го целунах леко по челото. Той се размърда, но не се събуди. Вслушах се в съвета на отец Анселм и отнесох пресния поднос със себе си, за да вечерям.
Реших да оставя Джейми на мира следващата сутрин, за да се възстанови честолюбието и стомаха си, затова четох едно от ръководствата на брат Амброуз за билки и лекарства. След обяд отидох да проверя пациента. Вместо Джейми обаче открих Мърто на една табуретка в ъгъла. Изглеждаше объркан.
- Къде е той? - Огледах стаята с празен поглед. Нямаше къде да се скрие.
Мърто посочи с палец към прозореца. Денят беше студен и сумрачен и свещите горяха. Нямаше гоблен на прозореца и студеният вятър клатеше пламъчетата.
- Излязъл е? - попитах невярващо. - Къде? Защо? Какво е облякъл, за Бога? - През последните няколко дни Джейми беше предимно гол, защото стаята му беше топла и раните му причиняваха болка. Когато му се налагаше да излезе за кратко, носеше монашеско расо, а брат Роже му помагаше да върви. Но сега расото беше в стаята, старателно сгънато в края на леглото.
Мърто се приведе напред и ме изгледа немигащо.
- Колко въпроса бяха това? Четири? - Вдигна показалец. - Първо: да, излезе. - Среден пръст. - Второ: Къде? Че откъде да знам. - Безименен. - Три: Защо? Каза, че му писнало вътре. - Размърда и кутрето: - Четири? Отново, че откъде да знам? Не носеше нищо, когато го видях за последно.
После изпъна и палец.
- Не ме попита, но го няма повече от час.
Побеснях. Нямах представа какво да сторя. Понеже виновникът го нямаше, се сопнах на Мърто:
- Не знаеш ли, че навън всичко е сковано от студ? Защо не го спря? Как така нищо не е носел?
Мърто остана спокоен.
- Да, знам, че е студено навън. И той го знае, защото не е сляп. Колкото до спирането, опитах. - Кимна към расото на леглото. - Казах му, че не може да излиза и ако го пусна, ще ми отрежеш главата. Грабнах расото, отидох до вратата и му казах, че няма да излиза, освен през мен.
Мърто направи пауза и отбеляза без връзка:
- Елън Макензи имаше най-прекрасната усмивка на света. Можеше да те стопли до мозъка на костите само като я видиш.
- Затова остави малоумния й син да излезе навън и да замръзне до смърт - рекох нетърпеливо. - Какво общо има усмивката на майка му с това?
Мърто потърка замислено нос.
- Ами, когато му казах, че няма да го пусна, младият Джейми ме погледна и ми се усмихна точно като майка си. После излезе през прозореца, както го е родила. Докато стигна дотам, него го нямаше.
Почти подбелих очи.
- Стори ми се редно да ти кажа, че го няма - продължи Мърто, - за да не го мислиш.
- Да не го мисля... - измърморих под нос и закрачих към конюшнята. - По-добре той да мисли, че като го хвана...