Пътят към вътрешността на страната беше само един. Поддържах добра скорост и оглеждах полята, които подминавах. Тази част от Франция беше известна земеделска област и по-голямата част от горите бяха изсечени - мечките и вълците нямаше да представляват такава
опасност тук.
Така се случи, че го открих едва на километър и половина от портите на манастира. Седеше на един от древноримските пътни маркери, които осейваха цяла Франция.
Беше бос и носеше тънка риза и панталони, явно на някое от конярчетата, предвид петната по тях.
Дръпнах юздите и го изгледах приведена над лъка на седлото.
- Носът ти е син - отбелязах нехайно. - И краката ти.
Той се ухили и обърса нос с опакото на ръката си.
- Топките ми също. Искаш ли да ги стоплиш? - Може да замръзваше, но беше в много добро настроение. Слязох и застанах пред него, клатейки глава.
- Няма смисъл, нали? - попитах.
- Какво няма смисъл? - Той обърса ръка в опърпаните си панталони.
- Да ти се ядосвам. Не те интересува дали ще си докараш пневмония, или ще те изядат мечки, или ще ме поболееш от тревоги. Нали?
- Е, за мечките не се тревожа. През зимата спят, знаеш.
Изгубих хладнокръвие и замахнах към главата му, за да го перна през ухото. Той ме хвана за китката и я задържа, като се смееше. След няколко мига безсмислено дърпане аз също се засмях.
- Сега ще се върнеш ли? - попитах го. - Или ще ми се доказваш още?
Той кимна с брадичка към пътя.
- Отведи коня до онзи голям дъб и ме чакай там. Ще стигна сам.
Прехапах устни, за да не изрека няколкото неща, които ми идваха на ум, и се качих на коня. При дъба слязох и се загледах в Джейми. След миг обаче установих, че не мога да го гледам как се мъчи. Когато падна за пръв път, стиснах юздите и му обърнах решително гръб. Зачаках.
Едва се върнахме до крилото за гости, но все пак успяхме - Джейми се подпираше на мен. Забелязах брат Роже, който разтревожено се въртеше из коридора, и го изпратих да стопли металната грейка с вода, а аз вкарах товара си в стаята и го проснах на леглото. Той изсумтя от болка, но не помръдна и стоеше със затворени очи, докато махах мръсните му дрехи.
- Хайде, хайде. Влизай под завивките.
Той се изтърколи покорно между тях. Бързо вкарах грейката в края на леглото и я поразмърдах, за да я наместя удобно под краката му. Когато улучих мястото, той се отпусна с блажена въздишка.
След това се разшетах безмълвно из стаята, прибирах дрехите от пода, подреждах масата, сложих нови въглени в мангала и добавих щипка див тютюн към него, за да подсладя дима. Мислех, че спи, и се стреснах, когато заговори.
- Клеър.
- Да?
- Обичам те.
- О... - Изненадах се леко, но много ми хареса. - И аз те обичам.
Той въздъхна и поотвори очи.
- Рандал. Към края. Това искаше.
Това още повече ме стресна и отвърнах предпазливо:
- Така ли?
- Да. - Той се взираше в отворения прозорец, където снежните облаци изпълваха небето с равномерно, еднообразно сиво. - Лежах на пода, а той до мен. И той беше вече гол и двамата бяхме покрити с кръв - и друго. Опитах се да вдигна глава, но бузата ми беше залепнала към пода от кръв.
Той се намръщи и сякаш се отнесе надалеч, докато си припомняше.
- Вече почти никакъв ме нямаше, дори не усещах много болка. Просто бях ужасно уморен, всичко ми се струваше далечно, полуистинско.
- И по-добре - рекох малко сурово и той се усмихна.
- Да, и по-добре. Изгубих съзнание за няколко мига, така че не знам колко време сме стояли така, но когато се събудих, той се притискаше към мен, сгушваше се.
Джейми се поколеба, като че ли му беше трудно да изрече следващото.
- Дотогава не му се бях противопоставял. Но вече бях толкова уморен и не можех повече... Разшавах се, не се дърпах, защото нямах сили, но опитах да се плъзна по пода по-далеч от него. Беше ме прегърнал през врата, беше заровил лице в рамото ми и плачеше. Известно време не разбирах какво казва, но после разбрах - „Обичам те, обичам те!“ отново и отново, а по гърдите ми течаха сълзите и слюнката му - Джейми потрепери от студ и спомени. Въздъхна тежко и издуха част от ароматния дим, който се кълбеше по тавана. - Не знам защо го направих, но го прегърнах и постояхме неподвижно за малко. Той спря да плаче, целуна ме и ме погали. После ми прошепна: „Кажи ми, че ме обичаш.“
Джейми отново млъкна и се усмихна леко.
- Не исках. Не знам защо. Тогава щях да му ближа обувките и да му викам, че е крал на Шотландия, ако беше поискал. Но не можех да му кажа това. Дори не си спомням да съм се замислял. Просто отказах. - Здравата му ръка трепна и стисна одеялото. - Отново ме употреби. Грубо. И все повтаряше: „Кажи ми, че ме обичаш, Алекс. Кажи ми, че ме обичаш.“