- Наричал те е Алекс? - прекъснах го, неспособна да се сдържа.
- Да. Помня, че се чудех откъде знае второто ми име. И не ми хрумна да се запитам защо го използва. - Той сви рамене. - Така или иначе не помръднах и не продумах, а когато приключи, скочи като луд и започна да ме бие с нещо... не виждах с какво... ругаеше и ми крещеше: „Знаеш, че ме обичаш! Знаеш, че ме обичаш! Знам го!“ Вдигнах ръце над главата си, за да я пазя, а след малко сигурно пак съм припаднал, защото болката в раменете ми беше последното, което си спомнях, освен някакъв сън за ревящ добитък. После се събудих, кон ме поднасяше насам-натам, след това пак загубих свяст и се свестих край огнището в Елдридж, а ти се беше надвесила над мен. - Той пак затвори очи и сънливо, почти незаинтересувано, рече: - Мисля... Мисля, че ако му го бях казал, щеше да ме убие.
Някои хора сънуват чудовища. Аз сънувах родословни дървета с тънки черни клони и гроздове от дати. Клони като змии и смърт в челюстите им. Отново чух гласа на Франк в главата си: Станал войник, добър избор за втори син. Третият брат станал помощник в енорията, но за него не знам много... И аз не знаех за него. Само името му На родословното дърво синовете бяха трима, синовете на Джоузеф и Мери Рандал. Много пъти го бях виждала - най-възрастният Уилям, Джонатан, и най-малкият - Алегзандър.
Джейми отново продума и ме изтръгна от мислите ми.
- Сасенак?
- Да?
- Нали знаеш за онази крепост в мен, за която ти говорих.
- Да, помня.
Той се усмихна със затворени очи и протегна ръка към мен.
- Е, построих си навес. И покрив срещу дъжда.
Легнах си уморена, но и умиротворена. Замислих се.
Джейми щеше да се възстанови. Когато това не беше ясно, не смеех да мисля по-далеч от следващия час, следващото хранене, следващата доза лекарство. Но сега трябваше да погледна по-надалеч.
Абатството беше сигурно убежище, но временно. Колкото и да бяха гостоприемни монасите, не можехме да останем вечно. Шотландия и Англия бяха твърде опасни, освен ако лорд Ловат не можеше да помогне - малко вероятно, предвид обстоятелствата. Бъдещето ни беше от тази страна на канала. Вече знаех за морската болест на Джейми и разбирах защо не иска да емигрира в Америка - три месеца повръщане можеха да уплашат дори него. Какво оставаше?
Най-вероятно Франция. И двамата говорехме френски. Джейми се справяше и с испанския, немския и италианския, но аз не бях така благословена. Освен това семейство Фрейзър имаше сериозни връзки тук - може би щяхме да си намерим местенце в имението на роднина или приятел и да живеем в мир там. Идеята много ме привличаше.
Но оставаше въпросът с времето. Беше началото на 1744 г. - Нова година бе отминала едва преди две седмици. А през 1745 г. Бони принц Чарли щеше да отплава за Шотландия и да поиска трона на баща си. С него щеше да пристигне и катастрофата. Война, клане, смазването на високопланинските кланове и опустошението на всичко, което с Джейми обичахме.
Оставаше една година. Можеше да се случи какво ли не. Можех да направя нещо, за да го предотвратя. Как? Нямах представа, но и не се съмнявах в последствията от бездействието.
Можеха ли бъдещите събития да се променят? Може би. Пръстите ми се приплъзнаха към лявата ми ръка и докоснах небрежно златната халка на безименния си пръст. Спомних си думите си към Джонатан Рандал, изгаряща от ярост и ужас в тъмниците под затвора Уентуърт.
Бях му казала кога ще умре, датата на смъртта му от родословното дърво на Франк - 16-и април, 1745 г. Джонатан Рандал щеше да загине в битката при Калоден, пометен от касапницата, която самите англичани щяха да създадат. Само че не загина тогава. Загина едва няколко часа след проклятието ми, смачкан под копитата на отмъщението ми.
И е умрял бездетен и неженен. Поне така мислех. Родословното дърво, проклетото родословно дърво сочеше, че се е оженил по някое време през 1744 г. Малко след това се родил синът му, следващият в рода на Франк. Но тогава как щеше изобщо да се роди Франк? Но пък пръстенът още беше на ръката ми. Бе съществувал, щеше да просъществува. Утешавах се с тази мисъл и търках халката, сякаш съдържаше джин, който ще ми даде правилния съвет.
Малко по-късно се събудих от здравия си сън с нещо като писък.
- Шшт. Аз съм. - Едрата длан се вдигна от устата ми. Без свещ, стаята беше тъмна като в
рог. Размахах ръка, докато не попаднах на него.
- Не трябва да ставаш! - възкликнах, още замаяна от сън. Пръстите ми се плъзнаха по гладката му студена плът. - Замръзнал си!
- Разбира се, че съм - рече той леко раздразнено. - Нямам никакви дрехи, а в коридора е кучи студ. Ще ме пуснеш ли в леглото?