Направих му място, а той се плъзна гол до мен, притискайки се, за да се стопли. Дишаше неравномерно и ми се стори, че трепери колкото от студ, толкова и от слабост.
- Боже, колко си топла. - Сгуши се по-плътно и въздъхна. - Хубаво е отново да те прегръщам, сасенак.
Не си направих труда да го попитам какво прави при мен - ставаше доста очевидно. Нито пък го попитах дали ще може. Имах съмнения, но нямаше да ги изкажа на глас, за да не го смутя и да стана причината опасенията ми да се потвърдят. Обърнах се с лице към него, като внимавах с ранената му ръка.
Настъпи резкият миг на сливането, странното усещане за проникване, което на мига обаче се превърна в нещо нормално. Джейми въздъхна дълбоко от удоволствие и може би облекчение. Постояхме неподвижни, сякаш не искахме да прекъсваме крехката си връзка. Здравата ръка на Джейми бавно ме галеше в мрака, с пръсти, разперени като котешки мустаци, които долавят всяка вибрация. Той помръдна в мен, сякаш задаваше въпрос, и аз му отвърнах утвърдително на същия език.
Започнахме фината игра на бавни движения, балансираща между желанието и слабостта му, между болката и растящото удоволствие на тялото. В мрака си помислих да кажа на Анселм, че и това е начин да спреш времето, но се отказах - не беше път, достъпен за свещеник.
Крепях Джейми с лека длан на покрития му с белези гръб. Той задаваше ритъма, но ми позволяваше да върша по-голямата част от работата. И двамата мълчахме, само дишахме все по-учестено. Накрая, когато усетих, че се уморява, го сграбчих здраво и го придърпах към себе си. Раздвижих хълбоци още по-енергично, за да проникне по-дълбоко, опитвах се да предизвикам кулминацията му.
- Сега - рекох тихо, - хайде. Ела. Сега!
Той притисна чело в моето и се предаде с треперлива въздишка.
Викторианците са наричали мъжкия оргазъм „малката смърт“ и с добра причина. Така се беше отпуснал и ми тежеше, че бих го помислила за мъртъв, ако не усещах бавния му пулс. Сякаш измина много време, преди да се раздвижи и да промърмори нещо, заровил лице в рамото ми.
- Какво каза?
Обърна глава, така че устата му да е точно под ухото ми. Почувствах топлия му дъх на врата си.
- Казах - рече той тихо, - че ръката изобщо не ме боли в момента.
Здравата му длан бършеше влагата по бузите ми.
- Боеше ли се за мен? - попита ме.
- Да. Мислех, че е твърде скоро.
Той се позасмя в мрака.
- Беше, почти се довърших. И аз се боях. Но се събудих, ръката ме болеше много и не можах да заспя. Въртях се и ти ми липсваше. Колкото повече мислех за теб, толкова повече те желаех. Бях изминал половината коридор, преди да се зачудя какво ще правя, когато дойда. А като се зачудих... - Той ме погали по бузата. - Е, не ме бива точно в момента, сасенак, но все пак май че не съм страхливец.
Обърнах глава и посрещнах целувката му. Стомахът му изкъркори силно.
- Не ми се смей - измърмори той. - Ти си виновна, че не ми даваш да ям. Цяло чудо е, че ми стана само на твоите чорби и бира.
- Добре, добре - рекох през смях. - Печелиш. Утре сутрин ще получиш яйце.
- Ха! - възкликна той с дълбоко задоволство. - Знаех си, че ще ме нахраниш, ако ти дам стимул.
Заспахме здраво прегърнати, обърнати един към друг.
1 От френски - скъпа госпожо. - Бел. ред.
2 От френски - добра ми приятелко ( от фр.) - Бел. ред.
3 От латински - „Прощавам ти в името на Отца, и Сина ...“ - Бел. прев.
41. ОТ ЗЕМНАТА УТРОБА
През следващите две седмици Джейми продължаваше да се възстановява, а аз да се чудя. Някои дни ми се струваше, че е най-добре да отидем в Рим, където приближените на Претендента имаха влияние, а там можехме... какво? Понякога ми се да си намерим уединено безопасно местенце и да живеем в мир.
Беше топъл, ярък ден и ледените висулки по носовете на водоливниците капеха непрестанно, като оставяха дълбоки бразди в снега под стрехите. Вратата на стаята на Джейми беше открехната, а прозорецът - открит, за да се прочисти малко натежалият от дим и болест въздух.
Надникнах внимателно, защото не исках да го будя. Но леглото му беше празно. Той седеше до прозореца и лицето му почти не се виждаше.
Още беше много слаб, но раменете му под одеждите бяха изпънати, а елегантната му осанка се възвръщаше - седеше стабилно, не трепереше, беше изправил гръб и присвил крака под табуретката, а очертанията на тялото му бяха хармонични както преди. Държеше дясната си китка с лявата си ръка и бавно обръщаше дланта си на слънцето.