- Това е подслон - каза Джейми, вгледан в писмото. - И скоро ще ни трябва подслон. Но това на хълма на Краиг на Дун беше истина, нали? Думите ти за Въстанието?
Поех си дълбоко дъх и кимнах.
- Вярно е.
Той ми взе писмото и почука замислено с показалец по него.
- Тогава това не е безопасно.
- Не е.
Хвърли го в чекмеджето и дълго се взира в него. След това погледна към мен и постави ръка на бузата ми.
- Наистина го мислих, Клеър. Животът ми е твой. Ти ще решиш какво ще правим отсега нататък, къде ще ходим. Във Франция, в Италия, дори в Шотландия. Сърцето ми стана твое още щом те видях за пръв път, а доскоро държеше тялото и душата ми в ръцете си и ги опази. Ще сторим както кажеш.
Някой почука леко на вратата и се разделихме светкавично, като виновни хлапаци. Пооправих набързо косата си, мислейки си, че манастирът е чудесно място за възстановяване, но не става за романтично гнезденце.
Един от братята миряни влезе и остави на леглото големи кожени дисаги.
- От Макранох от имението Елдридж - каза той с широка усмивка. - За дамата на Брох Туарах.
Поклони се и си тръгна, оставяйки след себе си леко ухание на морска вода и студен въздух.
Отворих дисагите, любопитна какво може да е изпратил Макранох. Вътре имаше неща -бележка без адрес и подател, малък вързоп, адресиран до Джейми, и обработена вълча кожа, която още миришеше силно на кожар.
На бележката пишеше: „Кой може да намери добродетелна жена? Защото тя е много по-ценна от перли.“1
Джейми отвори другия вързоп. Извади нещо малко и блещукащо и объркано гледаше ту него, ту вълчата кожа.
- Странна работа. Сър Маркъс ти е изпратил вълчата кожа, сасенак, а на мен перлена гривна. Може би е объркал адресатите?
Гривната беше прекрасна - наниз големи барокови перли между две златни верижки.
- Не - отвърнах, като се любувах на украшението. - Не ги е объркал. Гривната е заедно с огърлицата, която ми подари, когато се оженихме. Той я е подарил на майка ти, знаеше ли?
- Не, не знаех - отвърна тихо и докосна перлите почти с благоговение. - Баща ми ми я даде, за да дам на жена си, която и да е - устата му се дръпна в мимолетна усмивка, - но не ми каза откъде са.
Спомних си помощта, която ми беше оказал сър Маркъс, когато така безцеремонно се бяхме натресли в дома му, а после изражението му, когато си заминавахме на следващия ден. По лицето на Джейми личеше, че и той си спомня баронета, който за малко да му стане
баща. Взе китката ми и ми сложи гривната.
- Не е за мен! - възразих.
- За теб е - каза той твърдо. - Не е удобно мъж да изпраща бижута на омъжена жена, затова я е подарил на мен. Но очевидно е за теб. - Ухили се. - Колкото и да съм измършавял, няма да стане на моята китка.
Обърна се към вълчата кожа и я опъна.
- А защо би ти изпратил това? - Метна я на раменете си и аз се отдръпнах светкавично с вик. Главата също бе одрана и внимателно обработена, а в очните кухини имаше две жълти стъклени очи, които ме гледаха яростно от лявото рамо на Джейми.
- Ужас! - възкликнах. - Изглежда точно както когато беше жив!
Джейми се обърна и се оказа лица в лице с озъбената муцуна. Провикна се стреснато и хвърли кожата в другия край на стаята.
- Божичко! - рече и се прекръсти.
Кожата лежеше на пода и ни гледаше кръвнишки на светлината на свещите.
- Как така когато е бил жив, сасенак? Да не сте били приятели? - попита ме, докато отвръщаше на погледа на вълка с присвити очи.
Тогава му разказах всичко - за вълка, за другите вълци, за Хектор, за снега, колибата с мечката, спора със сър Маркъс и появяването на Мърто, добитъка, убийственото чакане на склона насред розовата мъглица в пометената от снежна виелица нощ.
Измършавял или не, гръдният му кош беше широк, а ръцете му - силни и топли. Притисна лицето ми в рамото си и ме люлееше нежно, докато ридаех. Опитах да се овладея, но той само ме прегърна по-здраво и загука нежности в косата ми - накрая се предадох и плаках невъздържано, докато не останах съвсем без сили и можех само да хълцам.
- Като се замисля, имам малък подарък за теб, сасенак - каза той, докато приглаждаше косата ми. Подсмъркнах и обърсах нос в полата си, защото нямах нищо друго подръка.
- Съжалявам, че аз нямам какво да ти подаря - рекох, докато той тършуваше из разхвърляните завивки. Сигурно ми търсеше кърпичка, помислих си и отново подсмъркнах.
- С изключение на дреболии като живота ми, мъжеството ми и дясната ми ръка? - попита той сухо. - Ще свършат работа, мо дюин. - Изправи се, хванал расото, което му бяха дали. -Съблечи се.