- Или когато те пожелая уморено, за да ми дадеш успокоение, и ме поемеш в себе си с въздишка и онази тиха мелодия на гласа ти, сякаш тананикаш песен, сякаш пчелна пита жужи на слънцето, и ме унесеш в покоя на този малък звук.
- Джейми - рекох прегракнало, - Джейми, моля те.
- Още не, мо дюин. - Той обхвана кръста ми здраво и ме притисна силно надолу, като изстена силно. - Още не. Имаме време. И искам да те чуя как стенеш така отново. Да стенеш и да плачеш, макар да искаш да се сдържиш. Искам да въздишаш, сякаш ще ти се скъса сърцето, да крещиш от копнеж и накрая да извикаш в ръцете ми. Тогава ще знам, че съм ти дал това, от което имаш нужда.
Тръпката между бедрата ми започна и се изстреля като куршум дълбоко в слабините ми, разхлаби ставите ми, така че ръцете ми се плъзнаха безсилни и безчувствени от раменете му. Гърбът ми се изопна и гърдите му се притиснаха към неговите. Потреперих в горещия мрак и само ръцете на Джейми ме пазеха да не се удавя.
Отпусната в него, се чувствах като медуза. Не знаех и не ме интересуваше какви звуци съм издавала, но се чувствах неспособна на свързана реч. Докато той не започна отново да се движи, неумолим като акула в океана.
- Не - рекох. - Не, Джейми, не мога да го понеса отново.
Кръвта още напираше във върховете на пръстите ми и ритъмът му ме изтезаваше от болезнено удоволствие.
- Можеш, защото те обичам. - Гласът му беше приглушен от мократа ми коса. - И ще успееш, защото те желая. Но този път ще свърша с теб.
Крепеше хълбоците ми и ме носеше далеч отвъд мен самата със силата на подводно течение. Разбих се в него като прибой, а той ме посрещна с непоклатимостта на гранитна скала, котва насред туптящия хаос.
Останала без сили и форма, моделирана единствено от ръцете му, извиках тихо и полузадавено, като давещ се моряк. Чух и неговия безпомощен вик и разбрах, че и аз съм му дала това, от което има нужда.
С мъка се измъкнахме от утробата на света, влажни и димящи, с крайници като гума от виното и топлината. На първата площадка паднах на колене, а когато Джейми се опита да ми помогне, падна до мен нескопосано в плетеница от голи крака и монашеско расо. Започнахме да се хилим безпомощно, пияни повече от любов, отколкото от вино и стигнахме до втората площадка на колене и лакти, като повече си пречехме, отколкото си помагахме, побутвахме се и току прескачахме краката си, за да не се настъпваме в тясното пространство, а накрая просто се строполихме взаимно в ръцете си.
На това място към небето гледаше старинен еркерен прозорец без стъкло и светлината на пълната луна ни обливаше в сребро. Стояхме впримчени един в друг и се охлаждахме на зимния въздух, чакахме препускащите си сърца да забавят ход и дишането ни да се върне в нормалния си ритъм.
Луната беше толкова огромна, че почти изпълваше прозореца. Нищо чудно, че приливите и на моретата, и на жените се влияеха от тази величествена сфера, толкова властна и непосредствено близка.
Но собствените ми приливи вече не се движеха според този целомъдрен, ялов зов и познанието за това се извиваше като страх в кръвта ми.
- И аз имам подарък за теб - казах ненадейно на Джейми. Той се обърна към мен и положи едрата си, уверена длан върху още плоския ми корем.
- Така ли било? - попита ме.
И светът ни обгърна, сякаш сътворен наново и с безброй възможности.
КРАЙ
1 Библия, Притчи, 31:10. - Бел. прев.
БЛАГОДАРНОСТИ
Авторът би искал да благодари на:
Джаки Кантор, редактор, чийто неугасващ ентусиазъм има голяма заслуга за появата на тази книга; Пери Нолтън, агент с изключителна преценка, който каза: „Действай и разкажи историята така, както трябва да бъде разказана; ще съкращаваме после“. Благодаря и на моя съпруг, Дъг Уоткинс, който въпреки че понякога заставаше зад стола ми и отбелязваше: „Щом действието се развива в Шотландия, защо говорят с ирландски акцент?“, прекара доста време, като търчеше след децата и викаше: „Мама пише! Оставете я на мира!“; на дъщеря ми Лора, която надменно съобщи на своя приятелка: „Моята майка пише книги!“; на сина ми Самюъл, който, когато го попитат какво работи мама, отговаря: „Ами доста гледа компютъра!“; на дъщеря ми Дженифър, която казва: „Стига ти толкова, мамо; сега е мой ред да печатам!“; на Джери О’Нийл, Първи читател и Първи почитател, и на останалите от личната ми банда от четирима - Джанет Маконахи, Маргарет Дж. Кембъл, Джон Л. Майърс -които четат всичко, което напиша, и така ме карат да продължавам; на д-р Гери Хоф, задето ми помогна с медицинските подробности и любезно ми обясни как се намества изкълчено рамо; на Т Лорънс Туъхи, защото ми помогна с военната история и костюмите; Робърт Райфъл, задето ми обясни разликата между някои билки, направи ми цял списък и ме увери, че в Шотландия наистина растат тополи; на Вирджиния Кид, за това, че прочете първата част на ръкописа и ме окуражи да продължа; на Алекс Крислов, задето поддържа заедно с други системни оператори най-невероятния електронен литературен коктейл и инкубатор в света, наречен