Свалих превръзките възможно най-внимателно. Бяха залепнали за плътта и паднаха с припукването на засъхнала кръв. По краищата на раната се появиха капчици прясна кръв и се извиних на Джейми, че го наранявам, макар да не бе помръднал и продумал.
Поусмихна се, сякаш плахо флиртуваше.
- Нямай грижи, моме. Наранявали са ме много по-лошо, и то хора, дето не са толкова хубави. - Приведе се напред, за да промия раната с разтвора от чесън, и наметката падна от рамото му
Веднага видях, че говори самата истина. Бяха го наранявали много по-лошо. Бледи белези от бичуване покриваха горната част на гърба му Личеше, че е минавал през това повече от веднъж. На някои места имаше сребристи следи от зараснала плът, а на неравномерни интервали - малки дупчици, където няколко удара са попаднали на едно и също място и са
откъснали парченца кожа и мускул.
Разбира се, бях виждала всякакви рани през войната, но тези белези ми се сториха изключително брутални. Сигурно бях ахнала, защото той обърна глава към мен и видя, че съм зяпнала. Сви здравото си рамо.
- Омари. Бичуваха ме два пъти за една седмица. Щяха и в един ден да го направят, предполагам, но са искали да ме убият. Не е весело да бичуваш мъртвец.
Опитах да говоря спокойно, докато промивах раната.
- Не бих казала, че е редно някой да се весели на това.
- Така ли би казала? Е, трябваше да го видиш.
- Кого?
- Червеният мундир, дето ми свали кожата от гърба. Може да не се е веселил, но определено беше много доволен от себе си. Аз не бях толкова доволен от него - добави кисело. - Казваше се Рандал.
- Рандал! - Вече не можех да овладея гласа си. Сините очи на Джейми ме изгледаха студено.
- Познаваш ли го? - попита подозрително.
- Не, не! Познавах семейство с тази фамилия, преди много, хм, преди много време. - Бях изпуснала плата. - Мътните го взели, ще трябва пак да го преварявам. - Грабнах го от пода и забързах към камината, като се опитвах да скрия объркването си със суетене. Възможно ли бе този капитан Рандал да е предшественикът на Франк, галантният офицер с безупречни постижения, получил многобройни похвали от херцози? И ако да, можеше ли роднина на милия ми Франк да е способен на подобно зверство?
Заех се с огъня, хвърлих още няколко шепи вирджински орех и чесън и накиснах още няколко парчета плат. Когато реших, че съм овладяла гласа и изражението си, се върнах при Джейми.
- Защо са те бичували? - попитах ненадейно.
Не бе тактично, но много ми се щеше да зная и бях твърде уморена, за да го формулирам по-учтиво.
Той въздъхна и размърда сковано рамо. И той беше уморен, а и вероятно го болеше, колкото и да внимавах.
- Първият път - защото избягах, втория - бил съм откраднал. Поне така пишеше на обвинителния лист.
- От какво си бягал?
- От англичаните. - Той повдигна иронично вежда. - Ако питаш „откъде“, от форт Уилям.
- Да, предположих, че е било от англичаните - рекох със същата суха ирония. - А какво си правил там изобщо?
Той потърка чело със здравата си ръка.
- А, това ли? Мисля, че се води „възпрепятстване на реда“.
- Възпрепятстване, бягство и кражба. Звучиш като истински бандит - подхвърлих, с надеждата да го разсея от болката.
Донякъде помогна - широките му устни се извиха и едно тъмносиньо око, вперено в мен през рамо, улови проблясък от камината.
- А, такъв съм - каза той. - Не мога да повярвам, че се мислиш в безопасност в една стая с мен. А и си англичанка.
- Е, засега изглеждаш достатъчно безвреден. - Никак не беше вярно. Гол до кръста, целият в кръв и белези, с набола брада и почервенели от дългата езда клепачи, изглеждаше непочтен до мозъка на костите си. А уморен или не, сигурно бе способен на безчинства при нужда.
Той се засмя, необичайно дълбоко и заразително.
- Безвреден като гълъб на перваз - съгласи се. - Твърде гладен съм, за да съм опасен за каквото и да било, освен за закуската. Обаче ми остави някоя пита на ръка разстояние и не отговарям за последствията. Ооох!
- Извинявай - смотолевих. - Прободната рана е дълбока и се е замърсила.
- Няма проблем. - Ала под медната му четина избиваше бледност. Опитах се да го върна на темата.
- Какво точно е това „възпрепятстване“? - подпитах нехайно. - Не звучи като нещо сериозно.
Той пое дълбоко дъх и закова поглед върху резбования орнаметален стълб на кревата, докато обирах все по-дълбоко мръсотията от раната.
-Ами, предполгам, че е каквото англичаните кажат. В моя случай значеше, че защитавах семейството и собствеността си и едва не загинах. - Сви устни, сякаш се отказа да продължи, но все пак го стори. Явно искаше да съсредоточи вниманието си върху нещо различно от рамото си. - Стана преди почти четири години. Именията край форт Уилям бяха обложени - да дават храна за гарнизона, коне за превоз, такива неща. На повечето не им се нравеше, но даваха каквото им искат. Наминаваха малки групи войници с офицер и една-две каруци и събираха храна и други неща. Един октомврийски ден онзи ми ти капитан Рандал идва в Л... - Той замълча, погледна ме и продължи: - Вкъщи.