Още щом влязох, огромна метална клетка привлече вниманието ми. Бе хитроумно измайсторена, така че да пасва във формата на стената от пода до тавана - вътре прехвъркваха десетки малки пернати: сипки, овесарки, синигери и други пойни птички. Приближих и полезрението ми се изпълни с тумбести телца и мънистени очи сред листа от дъб, бряст и орех, дървета в големи наторени делви, разположени по пода на клетката. Веселата глъч бе прекъсвана от пърхането на криле и шумолящите листа, докато обитателите прескачаха от клон на клон.
- Суетят се дребосъците, нали? - Гласът дойде иззад мен, дълбок и приятен. Обърнах се с усмивка, която се смръзна на лицето ми.
Колъм Макензи споделяше широкото лице и високото чело на брат си Дугал, а живецът, който придаваше на Дугал опасна осанка, бе смекчен, но не и отслабен. Колъм бе с по-тъмна коса и сиви като гълъбича перушина очи, а не кафяви. Той също излъчваше наситена енергия, която те кара да се чувстваш, сякаш стои по-близо до теб, отколкото е комфортно. Само че в този момент смущението ми идваше от това, че благородната глава и дългият торс завършваха с шокиращо изкривени къси крака. По всичко останало личеше, че би трябвало да е висок поне метър и осемдесет, но той стигаше едва до рамото ми.
Колъм наблюдаваше птиците, давайки ми няколко мига, за да си върна самообладанието. Вероятно беше свикнал с реакциите на хората, които го срещаха за пръв път. Докато обхождах стаята с поглед, се запитах колко ли често се среща с нови хора всъщност? Това приличаше повече на личен параклис - самостоен свят за човек, за когото останалата част от реалността е нежелана или просто недостъпна.
- Желая ви добра среща, госпожо - каза той и се поклони леко. - Казвам се Колъм бан Кембъл Макензи, владетел на този замък. От брат си разбрах, че, хм, се е натъкнал на вас на известно разстояние оттук.
- Отвлече ме, ако ще уточняваме - отвърнах. Щеше ми се разговорът ни да е приятен, но още повече исках да се махна от замъка и да се върна на хълма с каменния кръг. Каквото и да
ми се беше случило, там се намираше отговорът. Ако имаше такъв.
Феодалът повдигна гъсти вежди и изви в усмивка фино оформените си устни.
- Може би, може би - съгласи се. - Дугал понякога е малко... буен.
- Е... - Махнах с ръка, сякаш за да отпъдя темата. - Готова съм да призная, че може да не сме се доразбрали. Но много ще се радвам да ме върне... откъдето ме взе.
- Хм... - Още вдигнал вежди, той ми посочи един стол. Седнах, Колъм кимна към един от прислужниците си и той излезе.
- Изпратих го за нещо за пиене, госпожице... Бюшамп, нали? Разбрах, че брат ми и хората му са ви открили в... в беда. - Сякаш криеше усмивка и се зачудих в какви точно подробности са му описали оскъдното ми облекло.
Поех си дъх дълбоко. Дойде време за лъжливото обяснение. Докато го измислях, се бях сетила за един разказ на Франк, как по време на офицерската подготовка е карал курс по -устояване на разпит. Основният принцип, доколкото помнех, беше да се придържаш към истината колкото е възможно повече и да променяш само това, което искаш да скриеш. Така било по-малко вероятно да объркаш дребен детайл. Е, да видим как щеше да ми помогне това.
- Да, бях в беда. Бях нападната.
Той кимна, а очите му светнаха от любопитство.
- Така ли? От кого?
Кажи истината.
- От английски войници. По-точно, от мъж на име Рандал.
Благородното лице се измени. Макар да изглеждаше все така заинтригуван, Колъм бе поприсвил устни и бръчиците край тях личаха повече. Очевидно знаеше името. Главатарят на Макензи се облегна назад и сплете пръсти, като ме загледа внимателно над тях.
- Така ли, значи? Разкажете още.
И, Бог да ми е на помощ, разказах му още. Описах му в подробности стълкновението между шотландците и хората на Рандал, защото така или иначе щеше да попита и Дугал за това. Разказах му в най-общи линии разговора си с Рандал, тъй като не знаех колко е дочул Мърто.
Той кимаше вглъбено.
- Да. Но как изобщо се озовахте там? Много далеч е от пътя към Инвърнес, откъдето сте възнамерявала да се качите на кораб, предполагам?
Кимнах и си поех дъх.
Вече навлизахме в измислицата. Щеше ми се да бях внимавала повече в историите на Франк за бандитите от тази епоха, но и сега щях да се постарая. Бях вдовица от Оксфордшир, отвърнах (малко или много вярно), бях тръгнала със свой слуга за Франция (струваше ми се безопасно отдалечено като дестинация). Нападнали ни бандити, а слугата ми или загинал, или избягал. Аз съм избягала в гората с коня си, но съм се озовала далеч от пътя. Принудила съм се да се разделя с коня си и всичките си неща. И докато съм бродила из гората, съм се натъкнала на капитан Рандал и хората му.