– Ако трябва да съм честен, да.
Задържа погледа ми.
– Не би било задължително да се женим за това – възразих.
Той доби искрено скандализирано изражение.
– Не може да мислиш, че ще те позная, без да ти предложа брак!
– Мнозина биха – отвърнах. Невинността му ме развеселяваше.
Той запелтечи, като за миг нямаше представа какво да каже. После възстанови самообладанието си и рече тържествено и достойно:
– Може би си позволявам твърде много с тези думи, но не бих мислил за себе си като за „мнозина“ и не сверявам поведението си спрямо тях.
Думите му ме докоснаха и го уверих, че досега поведението му е било благородно и джентълменско, като се извиних за всякакви съмнения, които може да съм хвърлила върху мотивите му.
На този рискован дипломатичен етап от разговора се наложи да напълним отново чашите си.
Известно време отпивахме мълчаливо – и двамата се чувствахме срамежливи след прямотата на последните няколко реплики. Значи имаше какво да му предложа в замяна. Ако трябваше да съм честна, не можех да кажа, че мисълта не ми е минавала през ум, дори преди безумната ситуация, в която се бяхме озовали. Беше привлекателен младеж. А и онзи момент, точно след пристигането ми в замъка, когато седях в скута му и...
Гаврътнах чашата си. Потупах леглото до себе си.
– Седни тук – казах му. – И... – Затърсих някаква неутрална тема за разговор, за да се отърва някак от неудобството. – Разкажи ми за семейството си. Къде си отраснал?
Леглото потъна дълбоко под тежестта му и се наклоних назад, за да не се изтърколя в него. Седеше толкова близо, че ръкавът му докосваше моя. Оставих дланта си обърната нагоре на бедрото си и отворена. Той я пое в своята, докато сядаше и се облегнахме на стената. Никой от нас не поглеждаше към сплетените ни ръце, но ги усещахме, сякаш бяхме съшити.
– Ами, откъде да започна? – Той постави големите си стъпала на столчето и кръстоса глезени. Развеселена, разпознах стойката на планинец, който се готви спокойно да разчепка плетеницата от семейни и кланови връзки, която оформяше обстановката зад всяко важно събитие по тези краища. Веднъж с Франк бяхме прекарали цяла вечер в селската кръчма, вглъбени в разговора между двама старци. Наскоро разрушената плевня на единия бе проследена през лабиринта на местните вражди чак до 1790 г. Леко се стъписах – макар да свиквах с това усещане, – от мисълта, че началото на тази вражда, която мислех за забулена в мъглите на времето, още не бе сложено. Потиснах рояка мисли, следващи тази, и се съсредоточих върху думите на Джейми.
– Баща ми беше Фрейзър, разбира се. По-млад полубрат на местния владетел на Ловат. Но майка ми беше Макензи. Знаеш, че Дугал и Колъм са ми чичовци, нали? – Кимнах. Приликата ясно личеше, въпреки различните цветове на косата. Изпъкналите скули и дългият, прав нос бяха очевидно от Макензи.
– Така или иначе майка ми им е сестра, а имат и още две. Леля ми Джанет е мъртва, като майка ми, но леля Джокаста се омъжи за братовчед на Рупърт и живее край езерото Ейлеан. Леля Джанет имаше шест деца, четири момчета и две момичета, а леля Джокаста – три момичета. Дугал има четири момичета, а Колъм има само малкия Хамиш. На моите родители им се родихме аз и сестра ми, която е кръстена на леля Джанет, но винаги сме ѝ викали Джени.
– Рупърт също е Макензи, така ли? – попитах, но вече трудно се ориентирах.
– Да. Той е... – Джейми се замисли. – Той е първи братовчед на Дугал, Колъм и Джокаста, значи е мой втори. Бащата на Рупърт и моят дядо Джейкъб са били братя, заедно с...
– Почакай. Не се връщай твърде назад, защото съвсем ще изгубя нишката. Още не сме стигнали до Фрейзърови, а вече не мога да се ориентирам сред братовчедите ти.
Той потърка брадичка, докато пресмяташе.
– Хм. Добре, от страна на Фрейзърови нещата са малко по-сложни, защото дядо ми Саймън се е женил три пъти, така че баща ми има две групи полубратя и полусестри. Да кажем засега, че имам шестима живи чичовци и три лели от Фрейзър. Да не замесваме братовчедите.
– Да, нека не ги замесваме. – Приведох се напред и налях по още чаша вино.
Териториите на Фрейзър и Макензи, оказа се, бяха съседни в продължение на доста километри по вътрешното протежение на границите им, от морския бряг до долния край на Лох Нес. Тази граница, както подобаваше, не бе отбелязана на картите и често се менеше с времето, обичаите или съюзническите споразумения. В южния край на земите на Фрейзър, точно по тази граница се намираше и малкото имение Брох Туарах на Брайън Фрейзър, бащата на Джейми.
– Почвата е доста плодородна, има и риба, както и хубав лес за лов. Поддържа шейсетина малки имота и едно селце, Брох Морда. Както и самото имение, то е ново – рече той с гордост, – както и старото, което сега използваме за животните и зърното. Дугал и Колъм не останаха никак доволни, че сестра им се жени за Фрейзър, и настояха да не живее в земите на клана, а на свободен имот. Затова приписаха Лалиброх – така го наричат хората, които живеят там, – на баща ми, но с клауза, която гласи, че ще премине по наследство само на дете на майка ми Елън. Ако тя умре бездетна, земята отново ще стане собственост на лорд Ловат след смъртта на баща ми, независимо дали е имал деца от други жени, или не. Но той не се ожени повторно, а и се родих аз. Така че Лалиброх е мой, каквото и да струва.