– Вчера не ми ли каза, че нямаш собственост? – Отпих отново. Виното ми се струваше доста добро. С всяка следваща чаша ми се струваше все по-добре. Стори ми се, че трябва скоро да спра.
Джейми поклати глава.
– Е, принадлежи ми. Но пък не ми е много от полза в момента, защото не мога да отида там. – Добави извинително: – Заради онази дреболия с наградата за главата ми, разбираш.
След бягството му от форт Уилям го приютили в дома на Дугал, Беаннахд (значело „Благословен“), за да се възстанови от раните и треската. След това отишъл във Франция, където две години се бил на страната на френската армия по испанската граница.
– Две години във френската армия и си останал девствен? – изтърсих невярващо. Бях се грижила за много французи и се съмнявах, че галското отношение към жените се е променило коренно за двеста години.
Ъгълчето на устата му трепна нагоре и той ме изгледа косо.
– Ако беше видяла що за жени обслужват френската армия, сасенак, щеше да се питаш как изобщо смея да докосна жена, камо ли да спя с нея.
Задавих се и изкашлях глътката вино, а той ме потупа по гърба. Успокоих се, макар и останала без дъх и зачервена, и го помолих да продължи.
Върнал се в Шотландия преди малко повече от година и прекарал шест месеца с банда „прекършени“ – мъже без клан, – живеели ден за ден в гората или крадели добитък от пограничните земи.
– И тогава някой ме удари по главата с брадва или нещо такова. – Джейми сви рамене. – И ще трябва да се доверя на Дугал какво съм правил през следващите два месеца, понеже не бях на себе си.
По време на нападението Дугал се намирал в едно имение наблизо. Повикан от приятелите на Джейми, успял някак да превози племенника си до Франция.
– Защо Франция? – попитах. – Сигурно е било ужасен риск.
– Повече е рискувал да ме остави където съм бил. Навсякъде край нас е имало английски патрули – доста активно действахме с моите момчета, – и Дугал сигурно не е искал да ме намерят в несвяст в някоя колиба наоколо.
– Или в собствения му дом? – предположих малко цинично.
– Сигурно би ме взел там, но две неща са го спрели. Първо, по същото време имал английски посетител. Второ, помислил, че така или иначе ще умра, затова ме изпратил на божие място.
Манастирът на света Ана дьо Бопрей на френския бряг бил поверен на Алекзандър Фрейзър, който бил главният абат на това убежище на ученост и набожност. Един от шестимата чичовци на Джейми.
– С Дугал не се харесват много – обясни Джейми, – но Дугал видял, че няма какво да се направи за мен, а ако помощта можело да дойде отнякъде, то е било оттам.
Така и станало. С помощта на медицинските познания на монасите и на собствената си здрава физика, Джейми оцелял и се възстановил под грижите на доминиканския орден.
– Когато се възстанових, се върнах. Дугал и хората му ме посрещнаха на брега и тъкмо се връщахме към земите на Макензи, когато, хм, те срещнахме.
– Капитан Рандал каза, че сте крадели добитък.
Той се усмихна, без да се впряга от обвинението.
– Е, Дугал не пропуска да припечели нещо допълнително – отбеляза младежът. – Попаднахме на групичка хубави животни. Пасяха на едно поле, а наоколо нямаше жива душа. Така че... – Сви рамене, явно приел неизбежните несгоди на живота.
Явно съм се натъкнала на края на схватката между хората на Дугал и драгуните на Рандал. Дугал забелязал приближаващите англичани и изпратил половината си хора покрай един гъсталак заедно с животните, а останалите шотландци се укрили сред младите дървета, готови да нападнат англичаните в засада.
– И много добре сработи – рече одобрително Джейми. – Изскочихме и направо преминахме през тях с крясъци. Погнаха ни, разбира се, и ги поведохме на разходка нагоре по хълмовете, през потоци, скали и тем подобни. Останалите хора на Дугал пък спокойно прекосиха границата с говедата. Изплъзнахме се на омарите и се скрихме в колибата, където те видях за пръв път и където чакахме да се стъмни, за да излезем.