Не че всички нямаха мнения. Животът сред академичните среди ме бе научил, че добре изразено мнение струва повече от зле изразен факт, що се отнася до професионалния напредък.
Храм. Гробище. Астрономическа обсерватория. Място за екзекуции (оттам и неуместно кръстения Камък за заколения, обърнат на една страна, потънал наполовина в дупката си). Открито пазарище. Последното предположение ми се нравеше – представях си как мегалитни домакини се разхождат между камъните с кошници в ръце и оглеждат критично емайла на последната доставка чаши от червена глина, слушат скептично приказките на пекари от Каменната ера и продавачи на лопати от еленова кост и кехлибарени мъниста.
Единственото противоречие с тази хипотеза бяха телата под Олтарния камък и кремираните останки в дупките на вътрешния кръг – освен ако не бяха клетите останки на търговци, обвинени, че подправят везните. Но ми се струваше нехигиенично да погребваш хора на пазара.
В миниатюрния каменен кръг на този хълм нямаше следи от погребения. Под „миниатюрен“ имам предвид само, че беше по-малък от Стоунхендж. Иначе всеки камък беше два пъти по-висок от мен и много масивен.
От друг водач на туристически групи в Стоунхендж чух, че подобни каменни кръгове се намират къде ли не във Великобритания и Европа – някои в по-добро състояние от други, някои ориентирани по-различно спрямо звездите. Но и предназначението, и произходът им бяха неизвестни.
Господин Круук се усмихваше благосклонно, докато се промъквах сред камъните и поспирах, за да докосна някой – леко, сякаш се боях, че ще оставя отпечатък върху огромните канари.
Някои бяха бледо нашарени, други – като поръсени със слюда, която улавяше сутрешното слънце и проблясваше весело. Но всички бяха съвсем различни от купчините местни камъни, щръкнали от папратите наоколо. Който и да бе издигнал този кръг, и с каквато и да е цел, е смятал, че е достатъчно важен, за да изкопае, оформи и пренесе тези специални канари. Да ги оформи – но как? Да ги пренесе – отново, как и на какво разстояние?
– Съпругът ми ще се прехласне – рекох на господин Круук, след като му благодарих, че ми показа растенията и мястото. – По-късно ще го доведа.
По пътя надолу старецът галантно ми подаде ръка. Поех я, след като плъзнах поглед по стръмния склон и реших, че въпреки възрастта си навярно е по-стабилен от мен.
Същия следобед отидох до селото, за да взема Франк от жилището на викария. Докато подминавах пръснатите навред къщурки, с радост вдишвах дълбоко омайната високопланинска смесица от пирен, салвия и зановец, заедно с малко дим от комините и острия аромат на пържена херинга. Селцето се бе вгнездило в малка стръмнина в подножието на извисяващи се над бърдото скали. Тези къщурки край пътя бяха красиви. Плодовете на следвоенния просперитет се виждаха в новобоядисаните стени и дори домът на викария, здание на поне век, имаше яркожълти кантове по подпухналите от влага первази.
Отвори икономката на викария – висока, съсухрена жена с три реда изкуствени перли около врата. Когато се представих, тя ме пусна да вляза и ме преведе през дълъг, тесен и тъмен коридор, обкичен с портрети в сепия, може би на известни личности от отминали епохи или роднини на викария, или дори на кралското семейство – чертите на лицата им не се виждаха в сумрака.
За сметка на това кабинетът на викария ме ослепи със светлината, прииждащата от огромните прозорци, от пода почти до тавана. Стативът до камината, с недорисуван пейзаж на черни скали под вечерно небе, вероятно бе причината за прозорците, добавени навярно дълго след строежа на къщата.
На едно бюро до отсрещната стена Франк и нисък, тантурест мъж със свещеническа якичка се бяха задълбочили в купчина парцаливи хартии. Франк почти не вдигна глава, но викарият вежливо спря с обясненията си и дойде да се ръкува с мен, кръглото му лице сияеше от ведра общителност.
– Госпожо Рандал! – възкликна той и раздруса сърдечно ръката ми. – Колко се радвам да ви видя отново. Идвате тъкмо навреме, за да чуете новината!
– Новина? – Предвид вида на хартията и мастилото по документите, прецених, че новините навярно са от средата на осемнайсети век. Недотам ексклузивни, значи.
– Да, наистина. Проследяваме живота на Джак Рандал, предшественика на съпруга ви, с помощта на тогавашните армейски съобщения. – Викарият се приведе към мен и с половин уста, като гангстер в американски филм, измърмори: – Хм, „заех“ оригиналните съобщения от местната ни Историческа общност. Нали ще внимавате да не споменете никому?