Развеселена, аз му обещах да не разкривам съдбоносната му тайна и се огледах за удобен стол, преди да науча най-новото от осемнайсети век. Един стол със странични облегалки за главата до прозореца ми се стори подходящ, но когато посегнах да го обърна към бюрото, установих, че вече е зает. Малко момче с лъскава черна коса се беше свило на него и спеше дълбоко.
– Роджър! – Викарият бе дошъл да ми помогне и се изненада не по-малко от мен. Момчето се стресна и седна изправено, ококорило яркозелени очи.
– Какво правиш тук, малка мишко? – укори го добронамерено викарият. – Пак ли заспа с комиксите? – Събра шарените страници и ги подаде на детето. – Хайде, тичай, Роджър. Имам работа със семейство Рандал. О, забравих да ви запозная – госпожо Рандал, това е синът ми Роджър.
Изненадах се. Мислех си, че не съм срещала по-заклет ерген от преподобния Уейкфийлд. Въпреки това поех малката лепкава длан и я стиснах приятелски, устоявайки на подтика да я избърша в роклята си.
Преподобният Уейкфийлд изпроводи с топъл поглед момчето, което набиваше крак към кухнята.
– Син на племенницата ми – довери ни той. – Свалиха баща му над Канала, а майка му загина в Блица, та го прибрах при себе си.
– Колко хубаво от ваша страна – промълвих, като мислех за чичо Ламб. И той загина в Блица, след като бомба улучила лекционната зала на Британския музей, в която говорел. Доколкото го познавах, навярно е почувствал най-вече облекчение, че съседното крило с персийски антики се е отървало невредимо.
– А, нищо работа. – Викарият размаха смутено ръка. – Хубаво е къщата малко да живне. Хайде, седнете.
Франк заговори още преди да оставя ръчната си чанта.
– Невероятен късмет, Клеър – взе да ми обяснява разпалено, докато прелистваше купчина хартии с омачкани ръбове. – Викарият е открил цяла поредица военни документи, споменаващи Джонатан Рандал.
– Изглежда, капитан Рандал сам се е погрижил за популярността си – отбеляза викарият, като взе част от документите, които Франк държеше. – Командвал е гарнизона при форт Уилям около четири години, но сякаш доста време е вилнял из шотландски поселища в името на Короната. Ето тези тук... – Той леко отдели няколко документа и ги постави на бюрото. – Това са доклади от оплаквания срещу капитана от различни семейства и собственици на имения, които заявяват какво ли не – от задевки със слугините от страна на войниците, до отявлени кражби на коне, да не говорим за десетките неуточнени „обиди“.
Развеселих се.
– Значи е бил конекрадец? – попитах Франк.
Той сви нехайно рамене.
– Бил е какъвто е бил, нищо не мога да направя. Просто искам да знам. Оплакванията не са били странни, като за периода – англичаните като цяло, и армията в частност, не са били особено популярни във високопланинските райони. Странното е, че оплакванията нямат последствия – дори сериозните.
Викарият, неспособен да стои мирен задълго, се включи:
– Точно така. Тогавашните офицери не са се съобразявали с правила, както е днес – можели са да правят каквото си поискат с малко последствия. Но странното е друго: не че оплакванията са разследвани и след това отхвърлени, а че никога не са споменати отново. Знаете ли какво подозирам, Рандал? Предшественикът ви е имал покровител. Някой го е закрилял от наказания.
Франк се почеса по главата и се взря в съобщенията.
– Може и да сте прав, но трябва да е бил някой с много власт. На върха на военна йерархия, може би, или дори аристократ.
– Да, или... – Госпожа Греъм влезе и изтръгна викария от конспиративните му размишления.
– Донесох ви нещо да се подкрепите, господа – заяви тя и постави подноса в средата на бюрото, откъдето викарият спаси безценните си документи в последния момент. Възрастната жена ме огледа преценяващо – не ме свърташе на едно място, а очите ми бяха започнали да се изцъклят. – Донесох само две чашки, защото реших, че госпожа Рандал ще поиска да се присъедини към мен в кухнята. Имам малко... – Не изчаках да довърши поканата си и пъргаво скокнах на крака. Зад гърба ми теориите отново се развихриха, докато минавахме през люлеещата се врата на път за кухнята.
В горещия, уханен зелен чай плуваха парченца листа.
– Мммм. – Оставих чашката. – Отдавна не бях опитвала Оолонг.
Госпожа Греъм кимна, озарена от гордост. Очевидно си беше направила труда – под фините порцеланови чашки бе разстлала ръчно плетени дантелени поставки, а към кифличките имаше плътна сметана.
– Да, през Войната такъв чай не се намираше. Но на него се гледа най-добре. С „Ърл Грей“ ми беше много трудно. Листата се разпадат толкова бързо, че нищичко не мога да видя.