– О, гледате на чай? – попитах леко развеселена. Нищо не бе по-далеч от общата представа за циганката гледачка от госпожа Греъм, с късите стоманеносиви къдрици и тройна перлена огърлица. Глътката чай видимо премина по дългия ѝ жилав врат и изчезна под лъскавите мъниста.
– Разбира се, скъпа. Научи ме баба ми, а нея – нейната. Допий си чая и да видим какво ти се пише.
Пое чашката и дълго време мълча, като от време на време я накланяше, за да улови по-лесно светлината, и току я завърташе в длани, за да погледне от различен ъгъл.
Постави я внимателно на масичката, сякаш се боеше да не се взриви в лицето ѝ. Бръчиците от двете страни на устата ѝ се задълбочиха и тя събра вежди объркана.
– Така – каза накрая. – Това е от по-странните ми гледания.
– Така ли? – Още бях развеселена, но се заинтригувах. – Ще срещна ли висок, смугъл непознат, или ще прекося океана?
– Може, може. – Госпожа Греъм долови ироничния ми тон и отговори по същия начин, с лека усмивка. – Или пък не. Това е странното в чашката ти, скъпа. Всичко в нея си противоречи. Виждам извитото листо, „пътешествие“, но го пресича скъсано, което значи, че няма да пътуваш. И непознати има, няколко. Единият е съпругът ти, ако тълкувам листата както трябва.
Веселието ми повехна. След шест години далеч един от друг и последните шест месеца заедно, съпругът ми беше донякъде непознат. Макар да не знаех откъде е разбрало за това едно чаено листо.
Госпожа Греъм още се мръщеше.
– Подай ръка, дете – рече тя.
Дланта ѝ бе съсухрена, но изненадващо топла. От пътя в косата ѝ се носеше аромат на лавандула. Дълго време се взира в ръката ми и от време на време проследяваше някоя от линиите с пръст, сякаш бе карта, чиито пътища завършваха все сред пресъхнали наноси и пустинни дюни.
– Е, какво има? – опитах се да звуча лековато. – Или ориста ми е твърде ужасяваща?
Госпожа Греъм вдигна питащ поглед и ме загледа замислено, но не пусна пръстите ми. Поклати глава и сви устни.
– О, не, скъпа. Тук не е начертана съдбата ти, а само зародишът ѝ. – Птицеподобното ѝ лице се обърна в полуанфас. – Линиите по дланта ти се променят, нали знаеш? В друг момент от живота ти може да са много по-различни.
– Не знаех. Мислех, че с каквито се родиш, с такива оставаш. – Потиснах желанието да отдръпна ръка. – Какъв е смисълът от четене по дланите тогава?
Не исках да звуча грубо, но това внимание ме смущаваше, особено след гадаенето на чаени листенца. Госпожа Греъм неочаквано се усмихна и затвори пръстите ми.
– Линиите на дланта ти показват какво си, скъпа. Затова се променят – или би трябвало. У някои не се променят никога – у клетниците, които никога не се променят. Но те са малцина. – Тя стисна леко свитата ми длан и я потупа. – Съмнява ме да си такава. Ръката ти вече показва много промени, като за толкова млад човек. Навярно заради Войната – промълви сякаш на себе си.
Отново се заинтригувах и отворих длан.
– Каква съм тогава според дланта си?
Госпожа Греъм се намръщи, но не посегна втори път към ръката ми.
– Не мога да река. Странно, повечето длани си приличат. Не, не казвам, че видиш ли една, все едно си видяла всички, но често има прилики. – Ненадейно тя се усмихна, разкривайки чистобели и очевадно фалшиви зъби.
После продължи:
– Така работи гадателят, знаеш. На църковния панаир всяка година гадая на чай и на ръка – е, поне преди го правех. Но Войната свърши и сигурно ще започна отново. Влиза в шатрата някое момиче и ето ме мен, с тюрбан и пауново перо, назаем от господин Доналдсън, и “премяна с ориенталско великолепие“ – халатът на викария, цял в извезани пауни и жълт като пладнешко слънце, – и я оглеждам, като се преструвам, че ѝ гледам на ръка. Виждам, че деколтето на блузата ѝ стига до пъпа, усещам евтиния парфюм, обиците ѝ стигат до раменете... Не ми трябва кристално кълбо, за да предскажа, че до следващия панаир вече ще има дете. – Погледът ѝ палаво проблясваше. – Макар че, ако не виждаш пръстен, по-тактично би било първо да предскажеш сватба.
Засмяхме се.
– Значи изобщо не ги гледате в ръцете? Освен за пръстени?
Тя доби изненадан вид.
– О, разбира се, че ги гледам. Но обикновено знаеш какво ще видиш, още преди да погледнеш. Обикновено. – Кимна към дланта ми. – Но такива линии не съм виждала. Този голям палец – тя все пак се наведе леко напред и го докосна, – не би се променил много. Значи, че имаш силна воля и не обичаш да ти противоречат. – Тя ми смигна. – Но това и мъжът ти може да ти го каже. Както и това. – Посочи една месеста издатина в основата на палеца.