– Ами да, мисля, че сте прав. Но нека проверя в Камерън – каза той и се спусна към рафта, натъпкан с книги в кожена подвързия, – не може да не споменава Сандрингъм.
– Колко удивително! – промълвих, като отклоних вниманието си към огромната коркова дъска, която покриваше изцяло една от стените.
Дъската бе отрупана с невероятно разнообразие от хартии – сметки за газ, писма, обявление от Съвета на диоцеза, извадени страници от романи, бележки с почерка на викария, но и с дреболии като ключове, капачки от бутилки и дори малки автомобилни части, съединени с гвоздеи и връв.
Разсеяно разхождах поглед по предметите и надавах по едно ухо на спора зад себе си. (Накрая решиха, че херцогът на Сандрингъм е бил якобит.) Спрях се на едно родословно дърво, внимателно прикачено с четири кабърчета встрани от другите неща. Най-отдолу се виждаха имена с дати от ранния шестнайсети век. Но впечатление ми направи името най-отгоре: „Роджър У. (Макензи) Уейкфийлд.“
– Извинете – прекъснах последните издихания на спора за това дали леопардът на герба има лилия в лапите си, или може би минзухар. – Това родословното дърво на сина ви ли е?
– Моля? А, да, то е. – Викарият се приближи, отново ухилен до уши. Свали внимателно листа и го постави на масата пред мен. – Не исках да забрави семейството си. Фамилията е стара, стига чак до седемнайсети век. – Късият му показалец проследи произхода на момчето почти с благоговение. – Дадох му името си, защото ми се струваше по-подходящо, все пак живее тук, но не исках да забрави откъде е дошъл. – Сви уста извинително. – Боя се, че няма с какво да похваля собствената си фамилия в исторически план. Викарии и помощници на енорийски свещеници, и тук-таме по някой книжар. Стигат само до 1762 г. Не са пазили добре архивите си – каза той, като клатеше укорително глава заради нехайността на предците си.
Вечерта напредваше, когато най-после излязохме от дома на викария. Той още рано сутринта щеше да отнесе писмата в града, за да ги копират. През повечето път до госпожа Беърд Франк щастливо бърбореше за шпиони и якобити. Накрая обаче забеляза, че съм се умълчала.
– Какво има, скъпа? – попита и пое дланта ми. – Не ти ли е добре? – В тона му се долавяха и притеснение, и надежда.
– Не, добре съм. Просто си мислех... – Поколебах се, защото вече бяхме говорили по въпроса. – Мислех си за Роджър.
– Роджър ли?
Въздъхнах нетърпеливо.
– Стига, Франк! Не може да си такъв... заплес! Роджър е момчето на преподобния Уейкфийлд.
– О, да, разбира се – смотолеви той. – Очарователно дете. Та какво за него?
– Ами... има много такива като него. Сирачета.
Франк ме изгледа остро и поклати глава.
– Не, Клеър. Наистина бих искал, но съм ти казвал какво мисля за осиновяването. Просто... Не бих могъл да изпитвам нужните чувства към дете, което не е... моя кръв. Сигурно е абсурдно и егоистично, но това е. Може с времето да променя решението си, но сега... – Повървяхме в наежено мълчание. Ненадейно той спря, обърна се към мен и ме хвана за китките.
– Клеър – промълви пресипнало, – искам наше дете. За мен ти си най-важното нещо в света. Искам да си щастлива, преди всичко, но и искам... е, искам те за себе си. Боя се, че чуждо дете, с което нямаме истинска връзка, ще ни се натрапи и ще го намразя. Но да мога да ти дам дете, да видя как расте в теб, да видя как се ражда... ще го усещам като твое продължение, може би. И мое. Истинска част от семейството. – Очите му, широко отворени, ме умоляваха.
– Да, добре. Разбирам. – Склонна бях зарежа темата, засега. Обърнах се, за да продължа, но той се пресегна и ме прегърна.
– Клеър. Обичам те. – Милувката в гласа му ме надви и облегнах глава на рамото му, усещайки топлината му и силата на ръцете му.
– И аз те обичам. – Постояхме прегърнати и леко се поклащахме с поривите на вятъра по улицата. Франк се отдръпна и ми се усмихна.
– Освен това – рече тихо и отмести няколко кичура от лицето ми – още не сме се отказали, нали?
Отвърнах му с усмивка.
– Не.
Хвана дланта ми, постави я на топло в сгъвката на лакътя си и отново поехме към къщата.
– А искаш ли да пробваме сега?
– Да. Защо не?
Стигнахме до Гиърсайд Роуд. Там, на един от завоите, се намираше Бараг Мхор, пиктският камък, който ми напомни нещо.
– Забравих! – възкликнах. – Имам да ти покажа нещо интересно.