Внимателно ме отпусна на тревата, а край главата му рехавите цветчета на девесила сякаш кръжаха във въздуха. Наведе се и ме целуна. Продължи да ме целува, докато разкопчаваше копче след копче на роклята ми, бавно, за да ме влуди – посегна под нея и започна да си играе с твърдите ми зърна. Най-после отвори роклята от горе до долу.
– О… – потрети, отново с различен тон. – Като бяло кадифе. – Говореше пресипнало, косата пак бе паднала пред очите му, но не посегна да я приглади.
С обиграно движение на палеца откопча сутиена ми и се зае умело да се любува на гърдите ми. После се отдръпна и ги обхвана с шепи, бавно събра длани между тях, после нежно ги раздалечи, масажирайки гръдния ми кош чак до гърба. И отново нагоре до гърдите, пак надолу до гърба – докато не застенах и не се обърнах към него. Устните ни се сляха и той ме притисна така, че хълбоците ни плътно прилепнаха. Гризна ухото ми.
Дланта по гърба ми се протягаше все по-надолу, ала ненадейно спря изненадано. След още едно плахо докосване Франк повдигна глава и се ухили насреща ми.
– А какво имаме тук? – попита като патрулиращ полицай, попаднал на нередност. – Или по-скоро, какво нямаме?
– Просто съм подготвена – отвърнах с тон на благопристойна отличничка. – Медицинските сестри се учат да предвиждат неочаквани ситуации.
– За Бога, Клеър! – промълви той, плъзгайки ръка под полите ми и нагоре по бедрото, към неприкритата топлина между краката ми, – ти си най-ужасяващо практичният човек, когото познавам.
Същата вечер, докато седях на стол във всекидневната с голяма книга в скута, Франк се приближи зад мен.
– Какво правиш? – попита и постави нежно длани на раменете ми.
– Търся едно растение. – Отбелязах си с пръст докъде съм стигнала. – Видях го в каменния кръг. Виж... – Отворих книгата. – Може да е от семейство Campanulaceae, или Gentianacae, или Polemoniaceae, или Boraginaceae – мисля, че последното е най-вероятно, незабравки, – но може би е разновидност на тези, Anemone patens. – Посочих цветна илюстрация на съсънка. – Не мисля, че беше от семейството на тинтявата обаче, венчелистчета не бяха съвсем заоблени...
– Защо не се върнеш да го откъснеш? – предложи той. – Господин Кук вероятно би ти заел таратайката си... не, имам по-добра идея. Вземи колата на госпожа Беърд, по-безопасна е. Пътят от шосето до подножието на хълма е кратък, можеш да го изминеш пеша.
– А оттам около километър право нагоре – отвърнах аз. – Защо пък толкова те интересува това растение?
Завъртях се към него. Лъчите на лампата поръбваха силуета на лицето му с тънка златиста светлина, като в средновековна гравюра на светец.
– Не ме интересува растението. Но ако ще се качваш, може да хвърлиш бърз поглед на външната част на кръга.
– Добре – услужливо се съгласих. – Защо?
– Следи от огън. Във всичко, което успях да прочета за Белтейн, се споменава ритуален огън, а жените тази сутрин не използваха такъв. Запитах се дали не са го палили предната вечер, а после са се върнали за танца. Макар че в исторически план краварите са правили това. В кръга нямаше нищо – добави той. – Но се наложи да си тръгнем по-скоро, отколкото ми се искаше.
– Добре – повторих и се прозях. Двете ранни ставания за два дни взимаха своето. Затворих книгата и се изправих. – Стига да не трябва да ставам преди девет.
Всъщност стигнах до каменния кръг почти в единайсет. Ръмеше, а бях забравила да взема дъждобран и цялата прогизнах. Набързо огледах външния край на кръга, но дори там да бе пален огън, някой хубаво се беше постарал да го прикрие.
Намерих растението много по-лесно – точно където си го спомнях, в сянката на най-големия камък. Отрязах няколко цветчета и ги прибрах в кърпичката си. Щях да се погрижа за тях по-обстойно в колицата на госпожа Беърд, където бях оставила тежките преси за хербаризиране.
Най-високият камък беше разполовен вертикално. Странно, но парчетата сякаш бяха някак раздалечени, почти на метър едно от друго.
Някъде наблизо нещо жужеше дълбоко. Реших, че в процепа има кошер, и се подпрях на камъка, за да се приведа по-лесно напред.
Камъкът изпищя.
Отдръпнах се така светкавично, че се препънах и паднах назад. Втренчих се изпотена в камъка.
Никога не бяха чувала нищо подобно от живо същество. Няма как да го опиша, освен че звучеше като писък на камък. Кошмарно.
Останалите камъни подеха писъка. Връхлетя ме трясъкът на битката, крясъци на умиращи мъже и повалени коне.