Тръснах яростно глава, но шумовете продължиха. Изправих се със залитане и се запрепъвах към края на кръга. Врявата ме обграждаше, от нея ме боляха чак зъбите, а главата ми не спираше да се мае. Погледът ми се замъгли.
Не знам дали целенасочено съм тръгнала към пролуката в големия камък, или неволно, докато съм се носила сляпо в хаоса на сетивата си.
Веднъж, докато пътувах нощем с кола, заспах на седалката до шофьора, унесена от еднообразния звук на двигателя и от движението – сякаш се реех в безтегловност. Шофьорът се качи на един мост твърде бързо и изгуби контрол, а аз се събудих от унеса си право сред кошмарния ослепителен блясък на насрещни фарове и ужасното чувство, че падам неконтролируемо. Този преход бе най-близкото усещане до онова в каменния кръг, макар и всъщност да не го доближава изобщо.
Бих могла да кажа, че полезрението ми се бе свило до една-едничка ярка точица и след това бе изчезнало напълно, оставяйки след себе си не мрак, а ярка бездна. Бих могла да кажа, че сякаш се въртях около себе си или че се обръщах наопаки. Всичко това е вярно, ала нито едно от тези описания не предава усещането за пълен срив, за сблъсъка, който понесох с нещо, което всъщност не съществуваше.
Истината е, че нищо не помръдна, не се промени, наглед нищо не се случи, ала изпитах толкова атавистичен ужас, че изгубих всякаква представа за това коя, какво и къде съм. В сърцето на хаоса силите на тялото и ума бяха напълно безполезни.
Не точно изгубих съзнание, но доста време нямах съзнание за себе си. „Събудих“ се, ако това е думата, когато се спънах в скала в долния край на хълма. Залитнах през последния метър и спрях на колене и длани в туфа гъста трева.
Гадеше ми се и ми се виеше свят. Допълзях до няколко дъбови фиданки и се облегнах на една от тях, за да си поема дъх. Наблизо се чуваха тропот и викове, които ми напомниха на глъчката, която бях почувствала и в костите си. Ала нечовешките тонове ги нямаше – това звучеше като свада между хора и аз се обърнах натам.
3. МЪЖЪТ В ГОРАТА
Мъжете бяха далеч, когато ги зърнах за пръв път. Двама или трима, с полички, тичаха през една полянка, сякаш дяволът бе по петите им. Още замаяна, с мъка разпознах далечния пукот като изстрели.
Съвсем се убедих, че халюцинирам, когато звукът бе последван от петима-шестима мъже с червени мундири и бричове до коляно. Размахваха мускети. Примигнах в недоумение. Вдигнах два пръста пред лицето си. Толкова и видях, както си му беше редът. Погледът ми беше фокусиран. Подуших предпазливо въздуха – острия аромат на разлистени дървета и лек полъх на детелина до краката ми. Нямах обонятелни халюцинации.
Опипах главата си. Никъде не бе подута. Значи малка вероятност от комоцио. Сърцето ми биеше малко бързо, но ритмично.
Далечните викове рязко се смениха с тропот на копита. Към мен се бяха втурнали няколко коня, яздени от пременени в полички шотландци с боен вик на уста. Отместих се с ловкост, която като че ли доказваше, че не съм контузена, в каквото и състояние да бе съзнанието ми.
Но когато един от мъжете с червените мундири бе проснат по гръб от бягащ шотландец и театрално размаха юмрук след него, нещата ми се изясниха. Разбира се. Филм! Укорително поклатих глава, задето не бях схванала по-рано. Снимаха исторически филм, нищо повече. Несъмнено някоя от онези смесици от история и измислици като приключенията на Робин Худ.
Както и да е. Независимо от артистичните достойнства на филма, хората от екипа едва ли биха ми благодарили за нотката анахронизъм в кадрите си. Върнах се към горичката с идеята да заобиколя отдалеч полянката и да изляза на пътя при колата. Беше ми по-трудно от очакваното – лесът бе млад и гъстите храсти се оплитаха в дрехите ми. Трябваше да внимавам с тънките фиданки и постоянно да освобождавам полата си от шипковите бодили.
Ако беше змия, щях да го настъпя, без да го видя. Тъй безшумно се криеше сред младите дървета, че като нищо можеше да е едно от тях. Забелязах го едва когато ръката му се стрелна и ме стисна за лакътя. С другата запуши устата ми и ме завлече назад в горичката, докато се мятах паникьосана. Нападателят ми, който и да беше, не изглеждаше много по-висок от мен, но бе доста силен в ръцете. Долових слаб цветен аромат, като от лавандулова вода, заедно с нещо по-екзотично и острата миризма на мъжка пот. Докато раздвижените от борбата ни листа трепкаха, забелязах нещо познато у дланта и предмишницата около кръста си.
Тръснах рязко глава, за да освободя устата си.
– Франк! – избухнах. – На какво си играеш, по дяволите! – Разкъсваха ме облекчение, че сме се намерили, и раздразнение, че се прави на интересен. Смутена от преживяването си сред камъните, нямах нужда от груби палавости.