Той ме освободи, но докато се обръщах, усетих нещо странно. Не просто непознатият одеколон, а нещо по-трудно доловимо. Застанах като ударена от мълния, а косъмчетата по тила ми се изправиха.
– Ти не си Франк – прошепнах.
– Не съм – съгласи се, като ме оглеждаше с интерес. – Макар да имам братовчед с това име. Надали бихте ни сбъркали, госпожо. Не сме си точно лика-прилика.
Както и да изглеждаше братовчед му, мъжът срещу мен можеше да бъде брат на Франк. Същото слабовато, но жилаво и съразмерно тяло, изсечените скули, спокойните, големи кафяви очи – същата тъмна коса.
Само че тя бе по-дълга, стегната в опашка с кожена връв. А кожата му бе опалена от месеци, не, години на слънце – досега през ваканцията Франк бе хванал единствено лек златист загар.
– Кой си ти всъщност? – поисках да зная, извънредно смутена. Франк имаше многобройни роднини, но мислех, че познавам всички от британския клон на родословното му дърво. Нито един не приличаше на този, а и Франк не би пропуснал да спомене, ако някой живееше тук, нали? Не само това, щеше да настои да го посетим, въоръжен с обичайните си генеалогични карти и тефтери, гладен за всякакви късчета от фамилната история на прочутия Черен Джак Рандал.
Непознатият повдигна вежди.
– Кой съм аз? Бих могъл да ви попитам същото, госпожо, и то с много повече право. – Погледът му ме обходи обстойно, с безочливо одобрение премина по тънката ми рокля с везани божури и се спря, странно развеселен, на краката ми. Не разбрах какво крие този поглед, но много ме обезпокои и отстъпих крачка-две, докато гърбът ми не опря в дърво.
Мъжът най-после се обърна настрани. Сякаш отмести тежка длан от мен и въздъхнах облекчено, едва сега осъзнала, че не съм смеела да дишам.
Той посегна към мундира си, провесен на най-ниския клон на един млад дъб. Отръска го от листата и го облече.
Сигурно съм ахнала, защото отново ме погледна. Мундирът бе тъмночервен, с дълги раздвоени поли, без ревери и с петелки на гърдите. Кожената подплата на навитите ръкави покриваше поне петнайсет сантиметра от вътрешната им част, а от единия еполет лъщеше златен ширит. Беше мундир на драгун1, офицер при това. И тогава се сетих – естествено, беше актьор, от онези оттатък горичката. Макар че късият меч, който препаса, изглеждаше много по-реалистичен от всеки реквизит, който бях виждала.
Притиснах се в успокояващо твърдата кора на дървото и скръстих отбранително ръце.
– Кой си ти, дяволите да те вземат? – попитах отново. Този път въпросът прозвуча дори на мен като уплашен грак.
Той се престори, че не ме е чул, и без да бърза, заоправя украсите по униформата си. Едва тогава ми обърна внимание. Поклони се язвително с ръка на сърцето.
– Аз, госпожо, съм Джонатан Рандал, ескуайър2, капитан от осми полк на Кралските драгуни. На вашите услуги.
Побягнах. Гърдите ми хриптяха, докато се провирах между дъбове и елши, като пренебрегвах шипките, копривата, камъните, повалените дънери... всичко на пътя си. Някой се провикна зад мен, но в паниката си не можех да определя посоката.
Клоните ме драскаха по лицето и ръцете, глезените ми се кривяха в дупки и камъни. В ума ми не бе останало място за рационална мисъл – исках просто да избягам от него.
Нещо тежко се стовари на кръста ми и аз се проснах по очи. Падането ме остави без дъх. Груби длани ме обърнаха по гръб и капитан Джонатан Рандал се изправи на колене над мен. Дишаше тежко и беше изгубил меча си. Изглеждаше чорлав, мръсен и силно раздразнен.
– Какво правиш, да те вземе рогатият? – попита той. Гъст кичур тъмна коса бе увиснал пред лицето му и така още по-смущаващо приличаше на Франк.
Наведе се и ме стисна за ръцете. Още запъхтяна, аз се помъчих да се отскубна, ала успях единствено да го повлека към земята.
Той падна върху мен. Това обаче сякаш накара цялото му раздразнение да се стопи.
– А, така значи? – Подсмихна се. – Е, с радост бих се погрижил по въпроса, работливке, но избираш доста неподходящ момент. – Тялото му притискаше хълбоците ми, а един малък камък болезнено се впиваше в кръста ми. Размърдах се, за да го поместя, но мъжът върху мен прие това като покана и размърда собствените си хълбоци, приклещил ме за раменете. Зяпнах.
– Какво? – започнах, но той светкавично ме целуна и прекрати възраженията ми. Езикът му нахлу в устата ми и я обходи нагло и по свойски. След това, също толкова ненадейно, той се отдръпна.
Потупа ме по бузата.
– Добре, добре, работливке. Може би по-късно ще имам свободното време да те обслужа подобаващо.