В този миг вече си бях поела дъх и го използвах – изпищях право в ухото му, а той подскочи, като че бях го пробола с нажежена тел. Възползвах се от това и забих коляно в ребрата му. Той се просна върху лишеите.
Изправих се нескопосано. За сметка на това той се претърколи умело и застана до мен. Завъртях глава панически, но се намирахме точно в подножието на една от онези гранитни канари, които се извисяват почти отвесно в шотландските планини. В скалата имаше лека пролука. Той препречи пътя към нея, като разпери ръце и ги опря в скалните стени. На лицето му се смесваха гняв и любопитство.
– С кого си? – попита. – Кой е този Франк? В отряда ми няма такъв. Или този живее наблизо? – Усмихна се подигравателно. – Не миришеш на тор, така че не си била с някой ратай или кравар. А и изглеждаш скъпичка за джоба на местен.
Стиснах зъби и юмруци. Каквото и да си беше наумил този шегобиец, не на мене такива.
– Нямам никаква представа за какво говорите и ще съм ви благодарна да ме пуснете да премина незабавно! – Използвах най-добрия си тон на болнична отговорничка. Обикновено помагаше при мързеливи санитари и стажанти, но сякаш просто развесели капитан Рандал. Решително потисках страха и объркването, които се вихреха в гърдите ми.
Той бавно поклати глава и отново ме огледа.
– Още не, работливке. Питам се – рече нехайно – защо проститутка по бельо би носила обувки? При това доста хубави – добави и посочи към обикновените ми кафяви мокасини.
– Моля?!
Не обърна внимание на възклицанието ми. Върна поглед към лицето ми, ненадейно пристъпи напред и обхвана брадичката ми. Сграбчих китката му и задърпах.
– Пусни ме! – Пръстите му бяха като от стомана. Без да забелязва усилията ми да се освободя, той завъртя лицето ми наляво-надясно, за да го освети по-добре слабото следобедно слънце.
– И кожа на благородничка – промълви. Наведе се напред и подуши. – Френски парфюм в косата. – Пусна ме, а аз потърках възмутено брадичката си, сякаш изтрия допира му.
– Всичко това е възможно с пари от богат клиент – разсъждаваше той на глас, – но и говориш като благородничка.
– О, много благодаря! – изсъсках. – Махни се от пътя ми. Съпругът ми ме очаква. Ако не се върна до десет минути, ще ме потърси.
– А, съпругът ти? – Изразът на подигравателно възхищение се посмекчи, но не изчезна. – И как му е името? Къде е? И защо позволява на съпругата си да блуждае из пущинака полуразсъблечена?
Потисках частта от ума си, която се опитваше да осмисли целия следобед. Сега тя успя да се включи достатъчно настойчиво, за да ми каже, че колкото и абсурдни да ми изглеждаха заключенията ѝ, само щях да се вкарам в по-голяма беля, ако кажа фамилията на Франк, същата като на този мъж. Не благоволих да му отвърна и се опитах да се провра покрай него. Той препречи пътя ми с мускулеста ръка, а с другата посегна към мен.
Нещо изфуча отгоре и зърнах неясен силует, последван от глухо тупване. Капитан Рандал се озова на земята в краката ми, под нещо, което приличаше на купчина карирани парцали. От нея се издигна покафенял юмрук, като обрасъл камък, и със сериозна сила се стовари върху някоя издадена кост, ако се съдеше по пукота. Краката, обути с високи кафяви ботуши, спряха да ритат и рязко се отпуснаха.
В мен се впериха черни очи. Жилестата ръка, която временно бе сложила край на нежеланото внимание на капитана, сега ме стискаше като огромна мида.
– А ти кой си, по дяволите? – попитах изумена. Спасителят ми, ако решах да го нарека така, бе пет-десет сантиметра по-нисък от мен и слабоват, но ръцете му бяха като изтъкани от мускули и цялото му тяло сякаш бе навита пружина. Не беше и красавец –набраздена от шарка кожа, ниско чело и малка челюст.
– Насам. – Дръпна ме за ръката, а аз го последвах послушно, вцепенена от вихъра на събитията.
Новият ми спътник бързо си проправи път през гъсталака, свърна покрай голяма канара и се озовахме на пътека. Обрасла с пирен и прищип и така разкривена, че никога не се виждаха повече от два метра от нея, все пак бе пътека и водеше нагоре към върха на стръмния хълм.
Чак когато внимателно се спускахме по оттатъшния склон на хълма, си върнах достатъчно въздух и самообладание, за да попитам къде отиваме. Не получих отговор и повторих по-силно: „Къде отиваме?!“
Съвсем неочаквано мъжът застана срещу мен и с изкривено лице ме избута от пътя. Отворих уста, но той я запуши с длан и ме събори на земята.
Не отново! Мятах се отчаяно насам-натам, за да се освободя, когато чух каквото бе чул и той. Гласове, съпроводени от тежки стъпки и плисъци. Говореха на английски. Всячески се опитвах да освободя устата си. Ухапах го по дланта и имах време, колкото да разбера, че е ял маринована херинга с ръце, преди нещо да ме халоса по тила и всичко да потъне в мрак.