През пелена нощна тъма изведнъж се проясни образът на каменна къщурка. Кепенците бяха плътно залостени и пропускаха само тънки нишки светлина. Нямах представа колко време съм била в несвяст и не можех да преценя колко далеч се намирам от хълма или от Инвърнес. Бяхме на кон – похитителят ми беше зад мен, а китките ми – вързани на върха на седлото. Нямаше обаче пътека, тъй че напредвахме бавно.
Реших, че е минало малко време – нямах симптоми на сътресение или други неприятни ефекти от удара, само цицина в основата на черепа. Мъжът зад мен, верен на пестеливата си реч, отвръщаше на всичките ми въпроси и саркастични подмятания с универсалното незаинтересувано шотландско „Ммммпфм.“ Дори да не знаех от коя страна е, този звук бе непогрешим признак за националността му.
Лека-полека свиквах със сумрака, докато конят се препъваше по камъните през шубраците, тъй че преходът от почти пълен мрак към ярката светлина вътре ме стресна. След няколко мига разбрах, че е просто камина, няколко свещи и не съвсем безопасна на вид маслена лампа.
– Какво имаш там, Мърто?
Подобният на невестулка мъж ме сграбчи за ръката и ме избута до огъня, докато аз мигах неориентирано.
– Сасенакска пачавра, Дугал, като я слушам как говори. – Неколцината мъже в стаята ме зяпнаха, някои с любопитство, други неприкрито мръснишки. Този следобед бях скъсала роклята си на няколко места и бързо огледах щетите. Виждах ясно очертанията на едната си гърда през раздрания плат и бях убедена, че и мъжете я виждат. Опитах ли да събера скъсаните краища, само щях да привлека повече внимание натам – затова избрах произволна физиономия и се втренчих дръзко в нея, с надеждата да разсея я мъжа, я себе си.
– А, хубавка е, нищо, че е сасенак – каза мъжът, дебел, мазен тип. Седеше до огъня с комат хляб и не си направи труда да го пусне, когато дойде при мен. Повдигна брадичката ми с опакото на дланта си и отметна косата ми. В деколтето ми паднаха няколко трохи. Останалите се скупчиха край мен, планина от бради и кариран плат, смърдящи на алкохол и пот. Едва тогава видях, че всички носят полички – странно дори за тази част от планините. На сборище на клан ли бях попаднала, или на възпоменателно събиране на някой полк?
– Ела тук, моме. – Един едър, чернобрад мъж ми направи знак. Бе останал на масата до прозореца. По осанката му личеше, че той командва. Мъжете се разделиха неохотно, а Мърто ме избута напред.
Смуглият предводител ме огледа внимателно и безизразно. Стори ми се хубав и не особено враждебно настроен. Ала по челото му личаха тегобите му и гневът му със сигурност не бе приятен.
– Как ти викат, моме? – Гласът му бе тънък като за размерите му, не беше дебелият бас, който очаквах от подобен гръден кош.
– Клеър... Клеър Бюшамп – рекох аз, внезапно решила да използвам моминското си име. Ако си бяха наумили нещо като откуп, не исках да им давам име, което да ги отведе до Франк. А и не исках тези страшни на вид мъже да знаят коя съм, преди да разбера кои са те.
– И какво си мислиш, че... Бюшамп? – Гъстите вежди се повдигнаха и всички се раздвижиха изненадани. – Френско, несъмнено?
Всъщност беше произнесъл фамилията ми на френски, макар че аз я изрекох на английски – като „Бийчъм“.
– Да, точно така – отвърнах.
– Къде я намери тая? – попита Дугал, като се завъртя към Мърто, който отпиваше от кожена манерка.
Дребният мъж сви рамене.
– Долу, при Креиг на Дун. Приказваха си с един драгунски капитан, дето по една случайност го познавам – добави и повдигна многозначително вежди. – Май спореха дали дамата е проститутка, или не.
Дугал пак ме огледа от глава до пети, като се спираше на всяка подробност от роклята и обувките.
– Ясно. И каква се изкарваше дамата в тоя разговор? – запита той, като натърти язвително на думата „дама“ – а това започваше да ми писва. Забелязах, че шотландският му акцент не е така силен като този на Мърто.
Мърто изви уста, мрачно развеселен.
– Вика, че не била. Капитанът нещо се чудеше и маеше по тоя въпрос, ама реши да не пробва.
– Може да пробваме ние. – Дебелакът пристъпи ухилен към мен, като си подръпваше колана. Отдръпнах се светкавично колкото можах по-назад – което не беше много, предвид размерите на колибата.
– Дотам, Рупърт. – Дугал още ми се мръщеше, но гласът му прозвуча достатъчно заповеднически, за да спре настъплението на Рупърт, който направи комична гримаса на разочарование.
– Не ми се нрави насилването, а и време нямаме. – С радост чух това изявление, колкото и да ми се струваше съмнителна моралната му основа, но все така ме тревожеше неприкритата похот по лицата на някои от другите. Чувствах се абсурдно, все едно съм се показала навън по бельо. Нямах представа кои и какви са тези бандити, но изглеждаха опасни, по дяволите! Задържах езика си зад зъбите и не си позволих множеството неразумни забележки, които ми идваха на ум в момента.