– Как така?! – възкликна раздразнен плешивият.
– Така. Ще му счупите ръката, ако продължавате – отвърнах ядно. – Отместете се, моля. – Сръгах Рупърт с лакът и хванах китката на пациента. Той изглеждаше не по-малко изненадан от останалите, но не се възпротиви. Беше много топъл, но нямаше треска.
– Трябва да нагласите костта под правилен ъгъл, преди да влезе в ямката.
Младежът беше едър и ръката му тежеше като олово.
– Това е най-тежкото – предупредих го. Хванах го за лакътя, готова да го избутам нагоре и навътре.
Устните му трепнаха почти в усмивка.
– Няма как да стане по-зле. Давай. – Сега и аз започнах да се потя. Наместването на рамо е тежка работа, в най-добрия случай. Но пациентът ми бе едър, бяха минали часове от изместването и подутият мускул опъваше ставата – беше нужна цялата ми сила. Огънят бе опасно близо – надявах се да не залитнем и двамата в него.
Внезапно рамото приглушено изхрущя и ставата легна на мястото си. Пациентът не можеше да повярва. Вдигна другата си ръка, за да опипа.
– Не боли вече! – Ухили се облекчен, а останалите нададоха радостни възгласи и заръкопляскаха.
– Ще боли. – Потях се от усилието, но резултатът ме изпълваше със задоволство. – Ще е много чувствително няколко дни. Не бива да движиш ставата навън известно време. Когато започнеш, прави го много бавно. Спри веднага, ако те заболи, и слагай топли компреси всеки ден.
Докато го съветвах и той ме слушаше търпеливо, останалите ме гледаха къде изумени, къде изпълнени с подозрение.
– Сестра4 съм – рекох малко смутена.
Погледите и на Дугал, и на Рупърт се спуснаха към пазвата ми, ужасени и удивени едновременно. Спогледаха се, а Дугал върна поглед към лицето ми.
– И така да е – повдигна вежди той, – за дойка се справяш добре с целителството. Можеш ли да спреш кръвта на момчето, колкото да може да язди?
– Мога да превържа раната – отвърнах остро. – Ако имате с какво. Какво искаш да кажеш с това „дойка“? И защо смяташ, че искам да ви помагам?
Не ми обърнаха внимание, Дугал се обърна и заговори на почти непознатия ми келтски на жена, която се беше свила в ъгъла. Обградена от толкова мъже, не я бях забелязала досега. Беше облечена странно, с дълга раздърпана рокля и блуза с дълги ръкави, покрита с някакъв корсет или прилепнал жакет. Всичко по нея, включително лицето, бе мърляво. Но като се огледах, установих, че на колибата ѝ липсва не просто електричество, но и водоснабдяване – може би имаше някакво оправдание за мръсотията.
Жената се поклони набързо и заситни покрай Рупърт и Мърто. Затършува в един лакиран дървен сандък до камината и извади купчина вехти парцали.
– Не, това не става – казах, като прокарах пръсти по тях. – Първо трябва да дезинфекцираме раната и да я превържем с чист плат, ако няма стерилни бинтове.
Всички изглеждаха удивени.
– Дез...инфекцираме? – попита мустакатият дребосък.
– Да – отвърнах категорично. Струваше ми се простоват, въпреки акцента. – Трябва да премахнем пръстта от раната и да я почистим с препарат, за да не се събират бактерии и да оздравее по-бързо.
– Какъв препарат?
– Йод, например. – Не срещнах разбиране. Опитах отново: – Мертиолат? Карболов разтвор? Или просто алкохол? – Облекчени лица. Най-сетне бях стигнала до дума, която познаваха. Мърто ми подаде кожената манерка. Въздъхнах. Знаех, че високопланинските райони са примитивни, но това не беше за вярване.
– Вижте – рекох възможно най-търпеливо. – Защо не го откарате в града? Не може да е далеч, там сигурно има лекар.
Жената се ококори насреща ми.
– Какъв град?
Дугал пренебрегваше разговора, като внимателно се вглеждаше в мрака зад завесите на прозореца. Пусна ги, пристъпи тихо през прага и се скри в нощта.
След миг се върна с плешивия и донесе отвън острия аромат на черен бор. Мъжете го погледнаха питащо, а той поклати глава.
– Не, няма никой наблизо. Да тръгваме веднага, докато е безопасно.
Най-после благоволи да ме погледне, спря и се замисли. Кимна ми – беше решил.
– Идва с нас. – От купчината парцали на масата вдигна нещо, което някога е било шалче.
Мустакатият явно не смяташе това за добра идея, където и да отиваха.
– Защо не я оставим?
Дугал го изгледа с нетърпение, но позволи на Мърто да обясни:
– Където и да са червените мундири сега, до изгрев ще са тук. Значи скоро. Ако тази е английски шпионин, не можем да я остави, та да им каже накъде сме тръгнали. А ако не се спогажда с тях – той ме изгледа, – не можем да оставим сама жена по фуста. – Поразведри се, докато опипваше плата на полата ми. – Може и да струва някакъв откуп. Малко е облякла, но е хубаво.