– Пък и може да ни е от полза по пътя– прекъсна го Дугал. – Знае да лекува. Сега обаче нямаме време за това. Ще трябва да минеш без „дезинфекциране“, Джейми – добави и тупна младежа по гърба. – Можеш ли да яздиш с една ръка?
– Да.
– Добро момче. Ето. – Подхвърли ми мазния парцал. – Превържи го. Тръгваме веднага. – Обърна се към Мърто и дебелия Рупърт. – Вие двамата доведете конете.
Заобръщах с погнуса парцала в ръцете си.
– Не мога да го използвам. Мръсен е.
Не го видях да помръдва, но в следващия миг едрият мъж стискаше рамото ми, а тъмните му очи бяха на сантиметри от моите.
– Действай!
Бутна ме назад и закрачи към вратата след двамата си подчинени. Разстроена, аз се заех да превържа раната. Не смеех дори да се замисля за парчето плат, което искаха да използвам. Потиснах ужаса и объркването и затърсих нещо по-подходящо. След известно време се спрях на парчетата изкуствена коприна, които откъснах от ръба на полата си. В никакъв случай не бяха стерилни, но пък най-чистият материал, с който разполагах.
Ленената риза на пациента ми бе стара и износена, но изненадващо здрава. С малко усилия разкъсах остатъка от ръкава и импровизирах клуп, в който да вкара ръката си. Отстъпих назад, за да огледам резултата, и се блъснах в едрия, който безшумно се бе върнал, за да наблюдава.
Гледаше одобрително.
– Добра работа, моме. Хайде, готови сме.
Дугал хвърли монета на жената и ме изведе от колибата, последван бавно от бледия Джейми. Оказа се много висок, десетина сантиметра над иначе високия Дугал.
Рупърт и Мърто бяха при конете, шест на брой, и им мълвяха нещо на келтски, за да ги успокоят. Нямаше луна, ала звездите се отразяваха в металните части на сбруите им като късчета лъскав живак. Вдигнах очи и дъхът ми почти секна – не бях виждала толкова много звезди. Завъртях глава и се досетих: нямаше ги града и светлините му, които да забулват нощното небе.
И се вцепених, смразена по-дълбоко, отколкото биха могли да ме смразят нощните повеи. Нямаше ги града и светлините му. „Какъв град?“, бе попитала жената в колибата. Бях свикнала с режим на тока и въздушни нападения, така че в първия миг не ми се стори странно. Но войната беше свършила и светлините на Инвърнес трябваше да се виждат от километри.
В мрака мъжете представляваха безформени силуети. Зачудих се дали да не опитам да се измъкна, но Дугал сякаш предугади мисълта ми, хвана ме за лакътя и ме задърпа към конете.
– Джейми, качвай се – обади се той. – Девойката е с теб.
И продължи по-тихо:
– Може да държиш юздите, ако Джейми не се справя с една ръка, но не смей да се отклоняваш. Ако опиташ нещо такова, ще ти прережа гърлото. Разбра ли?
Кимнах. Устата ми бе твърде пресъхнала, за да продумам. Не звучеше заплашително, но вярвах на всяка негова дума. Не се изкушавах да опитвам нещо, защото нямах представа какво да е то. Не знаех къде се намирам, кои са спътниците ми и защо толкова бързахме, но нямах алтернативи. Тревожех се за Франк, който сигурно отдавна ме търсеше, но моментът не изглеждаше подходящ да го споменавам.
Дугал явно бе доловил кимването ми, защото ме пусна и се наведе в краката ми. Гледах го глуповато, докато той не изсъска:
– Дай си крака, моме! Не този, левият! – добави почти отчаяно. Бързо свалих дясното си стъпало от шепите му и вдигнах левия си крак. Дугал изсумтя леко и ме избута пред Джейми, а той ме прибра към себе си със здравата си ръка.
Въпреки смущаващата ситуация бях благодарна за топлината на младежа. Миришеше силно на дим, кръв и беше немит, но нощният студ ме щипеше през тънката рокля и нямах нищо против да се отпусна в него.
Юздите прозвънтяха едва чуто и поехме в осветената от звезди нощ. Мъжете не разговаряха, но бяха нащрек. Когато стигнахме пътя, конете ускориха в тръс и неудобната езда стигаше, за да не искам да говоря, дори някой да бе готов да ме слуша.
Рижият Джейми сякаш нямаше проблеми, въпреки че не можеше да използва дясната си ръка. Бедрата му зад моите притискаха от време на време коня, за да го насочват. Държах се за късото седло, за да не падна – и преди бях яздила, но определено не ме биваше колкото Джейми.
След известно време достигнахме кръстопът и спряхме за миг, докато плешивият и предводителят се посъветват тихо. Джейми прехвърли юздите над главата на коня, за да пасе спокойно, и започна да се върти и усуква зад мен.
– Внимателно! – предупредих го. – Превръзката ти ще падне! Какво се опитваш да направиш?
– Да те покрия с наметката си – отвърна той. – Трепериш. Обаче не мога с една ръка. Стигаш ли закопчалката на брошката ми?
С дърпане и несръчно наместване най-после отпуснахме наметката. С изненадващо ловко движение той завъртя парчето плат и го остави да покрие раменете му като шал. След това постави краищата върху моите раменете и ги втъкна под седлото, така че и двамата се оказахме добре загърнати.