– Така! Не искаме да замръзнеш, преди да стигнем.
– Благодаря – отвърнах. – Но къде ще ходим?
Не виждах лицето му, но направи пауза, позасмя се, преди да отвърне:
– Право да ти кажа, моме, и аз не знам.
Нещо в местността, през която се движехме, ми се струваше познато. Бях виждала онова скално образувание, което приличаше на петльова опашка, нали?
– Скалата Кокнамон! – възкликнах.
– Да, май че е тя – отвърна спътникът ми, не особено въодушевен от откритието ми.
– Англичаните не са ли я използвали за засади? – попитах, мъчейки се да си спомня отегчителните подробности от местната история, с които Франк ме заливаше цяла седмица. – Ако наоколо има английски патрул... – Поколебах се. Ако наоколо имаше английски патрул, може би не трябваше да привличам вниманието към него. Но в случай на засада бих била неотличима от спътника си, скрита под наметката му. Отново се сетих за капитан Джонатан Рандал и потреперих. Всичко видяно, откакто пристъпих през разцепения камък, сочеше към напълно ирационалната мисъл, че в гората съм срещнала пра-пра-пра-пра-пра-прадядото на Франк. Борих се упорито с този извод, но не можех да стигна до друг.
Отначало мислех, че сънувам ярък сън, но целувката на Рандал, безкомпромисна и натрапчива, ме разубеди. Нито пък сънувах, че Мърто ме е ударил по главата – към цицината ми се прибавяха и охлузените от неудобното седло бедра, съвсем не като в сън. И кръвта, да. Познавах я достатъчно добре, за да я сънувам редовно. Но никога не бях сънувала миризмата ѝ – топла и металическа, – която се носеше от мъжа зад мен.
– Тк-тк. – Джейми изкътка на коня си и го поведе към Дугал. Двамата заговориха тихо на келтски. Конете забавиха ход.
Дугал даде знак и Джейми, Мърто и дребният плешив мъж изостанаха, а другите двама се впуснаха в галоп към скалата, на триста метра напред и вдясно от нас. Бе изгрял полумесец и бе достатъчно светло, за да се откроят листата на слеза край пътя – сенките в пукнатините на скалите обаче можеха да крият какво ли не.
Точно когато галопиращите силуети подминаха скалата, от една кухина блесна мускетен огън. Иззад мен се надигна смразяващ кръвта крясък и конят скочи напред като прободен с остра пръчка. Понесохме се към скалата, редом с Мърто и другия. Яростни крясъци и рев разцепваха въздуха.
Вкопчих се отчаяно в седлото. Спряхме до голям храст, Джейми ме сграбчи през кръста и безцеремонно ме хвърли там. Конят му се завъртя рязко и отново се понесе напред, заобиколи скалата и се появи от южната ѝ страна. Ездачът се приведе ниско в сянката на камъка. Когато животното се показа, още в галоп, седлото бе празно.
Повърхността на скалата бе осеяна с вирчета мрак. Чуваха се викове, гръм на мускети, но не виждах дали се движат хора, или са просто сенките на разкривените дъбове, които се протягаха с всяко проблясване.
С мъка се откопчих от храсталака и извадих няколко особено натрапчиви бодилчета от роклята и косата си. Облизах една драскотина на дланта си и се зачудих какво, за Бога, да правя сега. Можех да изчакам да свърши битката. Ако шотландците спечелеха, или поне оцелееха, навярно щяха да се върнат. Можех да отида при англичаните, които пък да решат, че щом съм пътувала с шотландците, съм им била съратник. Съратник в какво, нямах представа, но мъжете от колибата явно очакваха на англичаните силно да не им хареса.
Може би бе най-добре да избягвам и двете страни в този сблъсък. Все пак знаех къде съм и имах възможност да се върна към някое познато градче или село, дори пеша. Решително поех по пътя, препъвайки се по неизброимите гранитни късчета, издънки на скалата Кокнамон.
Луната мамеше стъпките ми – виждах всичко по земята, но не можех да преценя колко е далеч. Плоски на вид растения и ръбати камъни ми се струваха еднакво високи и вдигах крака прекалено нагоре, за да прекрачвам несъществуващи препятствия. Удрях палците си в стърчащи скали, които ми се струваха на крачки от мен. Вървях възможно най-бързо, като се ослушвах за конски тропот зад себе си.
Звуците на битката обаче бяха затихнали още когато излязох на пътя. Знаех, че така се виждам твърде лесно, но трябваше да го следвам, ако исках да стигна до град. В тъмното нямах понятие от посоките, а така и не научих от Франк как да се ориентирам по звездите. От мисълта за него ми се доплака, затова опитах да се разсея с мисли за случилото се този следобед.