Струваше ми се немислимо, но по всичко личеше, че тук порядките и политиката от края на осемнайсети век важат с пълна сила. Дори така щях да помисля всичко за някаква скъпа възстановка, ако не бях видяла раната на младия Джейми. Наистина изглеждаше като от мускетен куршум. А и мъжете никак не се държаха като актьори. Сериозни мъже с истински ками и мечове.
Може би бяха някаква откъсната общност, в която местните редовно разиграваха исторически събития? Чувала бях за подобни неща в Германия, но не и в Шотландия. „Не си чувала и актьори да се обстрелват с мускети, нали?“, подигра ми се неприятно рационалната част от ума ми.
Обърнах се към скалата, за да сверя позицията си, после напред, към хоризонта, и кръвта ми замръзна – нищо, освен борови корони, непроницаемо черни на фона на звездното покривало. Къде бяха светлините на Инвърнес? Ако онова бе скалата Кокнамон, значи градът бе на по-малко от пет километра на югозапад. Оттук вече трябваше да се виждат светлините му. Ако беше там.
Отърсих се раздразнено и стиснах лакти в шепи. Дори и да допуснех за миг безумната идея, че се намирам в друго време, Инвърнес съществуваше от около шестстотин години. Там беше. Но нямаше светлини. В този случай – нямаше електричество. Още едно доказателство. Доказателство за какво?
От мрака пред мен се появи силует, тъй близо, че почти се блъснах в него. Потиснах писъка си и се обърнах да избягам, но една едра длан ме стисна за ръката.
– Не бой се, моме. Аз съм.
– От това се боях – отвърнах заядливо, щом познах гласа на Джейми. От него не се страхувах колкото от останалите, макар да изглеждаше също толкова опасен. Беше млад – по-млад дори от мен, доколкото можех да преценя. А и ми беше пациент.
– Дано си внимавал с рамото – рекох с тон на старша сестра. Ако успеех да го респектирам достатъчно, може би щях да го убедя да ме пусне.
– Ами онова там при скалата не му помогна особено – призна той, докато разтриваше рамото си.
Точно тогава пристъпи на осветено от луната място и видях огромното петно кръв на ризата му. Артериална кръв – как се държеше на крака?
– Ранен си! – възкликнах. – Раната ли си отворил, или е друго? Седни, нека погледна! – Забутах го към купчина камъни, като бързо си припомнях процедури за спешна помощ. Нямах никакви превръзки, освен дрехите си. Посегнах отново към ръба на роклята си и той се засмя.
– Не, не го мисли, моме. Не е моята кръв. Поне повечето от нея – добави и отлепи прогизналата риза от кожата си.
Преглътнах на сухо – малко ми прилоша.
– О… – изрекох с усилие.
– Дугал и останалите чакат на пътя. Да вървим. – Хвана ме под ръка, не толкова от галантност, колкото за да е сигурен, че ще тръгна с него. Реших да рискувам и забих пети в земята.
– Не! Няма да дойда!
Джейми спря изненадан.
– Ще дойдеш. – Не изглеждаше разстроен от отказа. Като че ли дори го забавляваше.
– И какво ще стане, ако не го направя? Ще ми прережеш гърлото? – Поставих въпроса ребром.
Той помисли и кротко отвърна:
– Не, разбира се. Не изглеждаш тежка. Ако не искаш да дойдеш, ще те метна на рамо. Това ли предпочиташ? – Пристъпи към мен и бързо се отдръпнах. Не се съмнявах, че ще го стори, въпреки раната.
– Не! Не може – пак ще си повредиш рамото.
Лицето му не се виждаше ясно, но ми се стори, че се е ухилил и зъбите му проблясват на лунната светлина.
– Е, щом не искаш да се нараня, значи идваш с мен, нали?
Затърсих подходящ отговор, но не намерих. Джейми отново ме подхвана, този път по-здраво, и поехме по пътя.
Когато се препъвах в растения и камъни, той ми помагаше да се изправя, ала сам вървеше в пущинака като по павиран път посред бял ден. Има нещо котешко у него, мислех си – как иначе ще успее да ме издебне в мрака?
Както беше казал, останалите чакаха недалеч с конете си – явно нямаше нито загуби, нито ранени. Покатерих се непохватно и с омерзение на седлото. Без да искам, ударих с глава раната на Джейми и той просъска.
Опитах се да прикрия неприязънта си към развоя на ситуацията и съжалението, че съм го наранила, с превзета грубост:
– Така ти се пада, като се въргаляш из полята и търчиш през храсти и камънаци. Казах ти да не движиш ставата – сигурно вече имаш и скъсани мускули.
Това само го развесели.
– Е, нямах много избор. Ако не бях размърдал рамото, нямаше да размърдам нищо повече. Мога да се оправя с един червен мундир с една ръка, може би дори с двама – рече самохвално, – но не и с трима. А и ти ще ми го оправиш пак, когато стигнем, накъдето сме тръгнали. – Притегли ме към себе си.
– Така си мислиш ти – отвърнах студено и се отдръпнах от лепкавата му риза. Той даде сигнал на коня си и потеглихме. Мъжете бяха в много добро настроение след схватката, смееха се и се шегуваха. Участието ми в предотвратяването на засадата получи много похвали и неколцина пиха в моя чест от манерките си.