Предложиха ми, ала отказах, понеже и така ми бе трудно да стоя на седлото. От разговорите разбрах, че врагът е бил малоброен английски патрул с мускети и саби.
Някой подаде манерка на Джейми и докато той пиеше, усетих миризмата на силния алкохол. Не бях жадна, но лекият остатъчен аромат на мед ми напомни, че умирам от глад, при това не отскоро. Стомахът ми се възпротиви на тази небрежност със смущаващо силно къркорене.
– Ей, Джейми! Гладен ли си, бе? Или си носиш гайдата? – извика Рупърт, неразбрал кой е източникът на шума.
– Достатъчно съм гладен, за да си изям гайдата – отвърна Джейми, поемайки галантно вината. Миг по-късно манерката отново стигна до лицето ми.
– По-добре си пийни – прошепна ми той. – Няма да ти напълни корема, но ще забравиш, че си гладна.
Надявах се да забравя и друго. Надигнах манерката.
Спътникът ми се оказа прав – уискито запали малък, топъл огън в стомаха ми и уютно заличи глада. Яздихме няколко километра без проблеми, като се редувахме с юздите и манерката. До една разнебитена къщурка обаче дишането му се превърна в пресекливо пъхтене. Равновесието ни, което досега поддържахме под формата на спокойно поклащане, стана много по-нестабилно. Обърках се – аз не бях пияна, така че нямаше как той да е.
– Спрете! Помощ! – извиках. – Ще падне!
Спомних си последното си неподготвено падане и нямах намерение да го повтарям. Обградиха ни тъмни фигури и настъпи объркано мърморене. Джейми се плъзна от седлото като чувал картофи, за щастие – в нечии ръце. Останалите слязоха от конете и го положиха на земята, докато сляза и аз.
– Диша – рече някой.
– Колко много ми помогна! – сопнах се, докато бясно търсех пулс. Най-сетне открих – бърз, ала доста силен. Поставих ръка на гърдите му и ухо до устата му, като усетих равномерно дишане – нямаше го онова пъхтене отпреди малко. Изправих се.
– Мисля, че просто е припаднал – рекох. – Сложете дисаги под краката му и ми донесете вода, ако има. – С изненада установих, че незабавно се подчиняват на заповедите ми. Явно младежът беше много важен за тях. Той изстена и отвори очи като черни дупки на слабата звездна светлина. Лицето му приличаше на череп – бледа кожа, опъната около очите.
– Добре съм – каза и се опита да седне. – Малко се замаях.
Притиснах го надолу.
– Лежи и не мърдай. – Опипом проверих дали всичко е наред, изправих се на колене и се обърнах към надвиснал силует. По размерите предположих, че е Дугал. – Раната се е отворила, освен това са го намушкали, идиота му с идиот. Не мисля, че е сериозно, но е изгубил доста кръв. Ризата му е подгизнала, но не знам колко от кръвта е негова. Трябва му спокойствие и почивка – най-добре да лагеруваме тук поне до сутринта.
Силуетът поклати глава.
– Не. По-далеч сме, отколкото би ни последвал гарнизонът, но трябва да внимаваме и за Стражата. Остават още поне двайсет километра. – Вдигна глава, явно преценяваше движението на звездите. – Поне пет часа, по-вероятно седем. Но можем да останем, колкото да спреш кръвта и да превържеш раната. Само толкова.
Заех се за работа, като мърморех под нос, а Дугал тихо нареди на двама мъже да бдят над нас край пътя с конете си. Останалите се поотпуснаха, пиеха от манерките и си говореха. Мърто ми помагаше – късаше парчета плат, носеше ми вода и повдигаше пациента, за да го превържа по-лесно. Бях забранила на Джейми да се движи, макар той все да повтаряше, че е съвсем наред.
– Не си наред и нищо чудно – сопнах се, давайки глас на страха и раздразнението си. – Що за идиот получава тежки рани и дори не спира, за да се погрижи за себе си? Не можа ли да прецениш колко много кървиш? Имаш късмет, че не си мъртъв, с всички тези дивотии из пущинаците, схватки и скачане от коне... стой мирно, глупак такъв. – Трудно превързах раната в мрака. Парчетата лен и коприна се изплъзваха от ръцете ми като рибки под повърхността на мрачно езеро. Беше студено, но по врата ми изби пот. – Върнете се... ах, мамичката му! Мамичката му мръсна! – Джейми беше помръднал и краищата на превръзката се развързаха.
Последва изпълнена с удивление тишина.
– Исусе! – каза дебелият Рупърт. – Никога не съм чувал жена да говори така.
– Не си чувал леля ми Гризел – каза някой и всички се разсмяха.
– Съпругът ти трябва да ти загрее врата, жено – дочух глас от мрака под едно дърво. – Свети Павел казва: „Жените нека мълчат...“