– Ти да си гледаш проклетата работа – изръмжах, а от ушите ми капеше пот. – Свети Павел също. – Обърсах чело. – Обърни го наляво.
А на пациента рекох:
– А ти, ако помръднеш и мускулче, докато стягам превръзката, ще те удуша с нея.
– Добре, добре – покорно отвърна той.
Дръпнах твърде рязко последната превръзка и всичко се изплъзна за пореден път.
– Всичко да върви на майната си! Майната му! – изревах и ударих земята. Отново всички се смълчаха удивени и докато правех пореден опит, пак подеха темата за неблагопристойния ми език.
– Може би трябва да я изпратим в „Света Анна“, Дугал – предложи един от безликите силуети, приклекнали край пътя. – Откак се отдалечихме от брега, Джейми веднъж не е изругал, а някога можеше да засрами и моряк. Тия четири месеца в манастира все са имали някакъв ефект. Вече не споменаваш напразно името Божие, нали, Джейми?
– И ти няма да го правиш, ако трябваше да се покайваш, като лежиш три часа в полунощ на каменния под на параклиса насред февруари, само по риза – отвърна пациентът ми.
Всички се засмяха, но той продължи:
– Е, прекарах само два часа, но цял час се надигах. Мислех, че ми е замръзнал... че съм замръзнал за плочника, но се оказа, че просто съм се схванал.
Явно се чувстваше по-добре. Усмихнах се против волята си, но заговорих твърдо:
– Ти да мълчиш, или ще те нараня. – Той плахо докосна превръзките си и плеснах ръката му.
– Ще ме заплашваш, така ли? – попита той безочливо. – А ти дадох от питието си!
Манерката отново обиколи мъжете. Дугал приклекна край Джейми и внимателно я поднесе към устата му. Надигна се лютивият, прегорял мирис на силно уиски и аз поставих ръка на манерката.
– Без повече алкохол – рекох. – Трябва му чай или в най-лошия случай вода. Никакъв алкохол.
Дугал издърпа манерката от ръката ми и изля здрава глътка в гърлото на пациента ми, който се закашля. Дугал го изчака да спре и повтори.
– Спри! – Посегнах отново към уискито. – Искаш да го напиеш така, че да не може да стане ли?
Той ме избута грубо с лакът.
– Ама не се дава дребната гадинка, нали? – развеселен подхвърли пациентът ми.
– Довърши си работата, жено – нареди Дугал. – Имаме още много път и ще ни трябва цялата сила, която питието може да му даде.
Още щом пристегнах превръзките, пациентът опита да се изправи. Върнах го на земята и го притиснах с коляно.
– Няма да мърдаш – заповядах. Сграбчих Дугал за крайчеца на поличката и го дръпнах рязко към себе си. – Виж това – обявих и хвърлих в скута му подгизналия парцал, в който се бе превърнала ризата на Джейми. Той го пусна отвратен.
Хванах ръката му и я сложих на рамото на пациента.
– И това. Някакво острие е проболо трапецовидния му мускул.
– Байонет – подсказа услужливо Джейми.
– Байонет! – възкликнах. – И защо не ми каза?
Той сви рамене, но само донякъде – простена леко и ги отпусна.
– Усетих го да влиза, но не знаех колко е зле. Не болеше толкова.
– А сега боли ли?
– Боли – каза.
– Добре – отвърнах, търпението ми се бе изчерпало. – Пада ти се. Може би ще се научиш да не се шляеш насам-натам, да отвличаш жени, да у-убиваш хора и да... – Бях на косъм да се разплача, затова спрях и опитах да се овладея.
На Дугал разговорът му дотягаше.
– Можеш ли да възседнеш кон, момче?
– Не може да се движи! – възпротивих се възмутена. – Трябва да е в болница! Не може да...
Както обикновено, думите ми бяха посрещнати с пълно пренебрежение.
– Можеш ли да яздиш? – повтори Дугал.
– Да, ако махнете девойчето от мен и ми дадете чиста риза.
1 Лека кавалерийска военна част през XVII-XX век, обучена както в конни действия, така и в пехотни бойни умения и тактика. – Бел. прев.
2 Еквивалент на „господин“, който обаче се поставя в края на името, а не в началото. – Бел. прев.
3 Шотландска национална спортна дисциплина. – Бел. прев.
4 На английски „nurse“ означава „медицинска сестра“ и „дойка“. – Бел. ред.
4. ПРИСТИГАМ В ЗАМЪКА
Остатъкът от пътуването мина спокойно, ако за спокойно се смята двайсеткилометрова нощна езда през неравен терен, често встрани от пътищата и в компанията на въоръжени до зъби шотландци, докато зад теб се поклаща ранен човек. Поне не ни нападнаха бандити, не се натъкнахме на диви зверове и не валеше. По стандартите, с които бях започнала да свиквам, беше направо скучно.
Над замъгленото бърдо се процеждаха разпокъсаните лъчи на зората. Целта ни се извисяваше отпред, огромна маса тъмен камък, обрамчена от сивкавата светлина.
Околностите вече не бяха тихи и самотни. Към замъка се тътреха групички примитивно облечени хора. Пристъпваха встрани от пътя, за да преминат конете, и зяпаха странните ми – според тях – одежди.