Обичайно за тези ширини, мъглата се сгъстяваше, но имаше достатъчно светлина, за да се открои каменен мост над поточе, което течеше край фасадата на замъка и се вливаше в мътно блещукащо езеро на около триста метра от нас.
Самият замък не бе красив, ала изглеждаше здрав. Нямаше назъбени бойници или засукани кулички. Приличаше повече на огромна укрепена къща с дебели каменни стени и зарешетени прозорци. Над лъскавите плочки на покрива димяха комини и само подсилваха усещането за сивота.
Входът на замъка бе достатъчно широк за две каруци една до друга. Казвам го уверено, защото точно това се случваше, докато прекосявахме моста. Едната теглена от вол каруца бе натоварена с каци, а другата – със слама. Върволицата ни се скупчи в края на моста, нетърпелива каруците да влязат.
Осмелих се да задам въпрос, докато конете пристъпваха по хлъзгавите камъни на вътрешния двор. Не бях разговаряла със спътника си, откакто го превързах. И той мълчеше, освен когато някоя по-тежка стъпка на коня не раздрусаше рамото му.
– Къде сме? – попитах, пресипнала от мълчание и студ.
– Крепостта Леох – отвърна той.
Замъкът Леох. Е, поне вече знаех къде точно съм. Когато го видях за последно, Леох беше живописна руина на около петдесет километра северно от Баргренан. Сега бе много по-живописен, със свинете, риещи в основите на стените, и смрадта на отходен канал. Започвах да приемам невъзможната идея, че най-вероятно се намирам в осемнайсети век.
Със сигурност подобен хаос и нечистоплътност не съществуваха никъде в Шотладния от 1945-а, със или без бомбардировките.
– Ей, Дугал! – извика опърпан коняр, докато притичваше да вземе юздите на коня. – Подраняваш, друже. Не мислех, че ще те видим преди Събора!
Предводителят на групичката ни слезе от коня, като го остави на младежа.
– Да, имахме късмет, и добър, и лош. Отивам при брат си. Повикай госпожа Фиц да нахрани момчетата. Ще им трябва храна и легло.
Даде знак на Мърто и Рупърт да го последват и заедно се скриха отвъд един заострен свод.
Останалите също слязохме от конете и постърчахме десетина минути насред влажния двор, докато госпожа Фиц, която и да беше, се съгласи да се покаже. Обградиха ни любопитни деца, които се зачудиха на глас каква съм и какво правя с останалите. По-дръзките тъкмо събраха смелост да подръпнат полата ми, когато една едра, набита жена с кафява ленена рокля излезе на двора и ги пропъди.
– Уили, моето момче! – извика. – Колко се радвам да те видя! И Неди! – Поздрави дребния оплешивяващ мъж с такава целувка, че почти го събори. – Сигурно ще ви трябва закуска. В кухнята има колкото щете. Отивайте да ядете.
Обърна се към мен и Джейми и се отдръпна като ухапана от змия. Зяпна срещу ми, после се обърна към Джейми, за да ѝ обясни що за чудо вижда.
– Клеър – каза той и наклони глава към мен. – И госпожа Фицгибънс – добави, като наклони глава към нея. – Мърто я намери вчера, а Дугал каза да я вземем. – По тона му личеше, че не иска той да отнесе вината.
Госпожа Фицгибънс затвори уста и ме огледа проницателно. Навярно реши, че съм достатъчно безвредна, защото се усмихна – благо, въпреки няколкото липсващи зъба – и ме хвана под ръка.
– Е, Клеър. Добре си дошла тогаз. Ела и ще ти намерим нещо по-... хм. – Тя огледа полата и обувките ми и поклати глава.
Спомних си пациента си.
– О, почакайте! Забравих за Джейми!
Госпожа Фицгибънс се изненада.
– Джейми и сам може да се грижи за себе си. Знае къде е храната, а някой ще му намери легло.
– Но е ранен. Вчера са го простреляли, а снощи го намушкаха. Превързах раната, за да може да язди, но нямах време да я почистя добре. Трябва да се погрижа сега, преди да се инфектира.
– Да се инфектира ли?
– Да, искам да кажа... Да се възпали, с гной, подуване, треска.
– Да, разбирам. Но сигурна ли си, че знаеш какво да правиш? Знахарка ли си? От Бийтънови?
– Нещо такова. – Нямах представа кои са Бийтънови, нито пък желание да изброявам медицинските си квалификации, докато стърча под студения дъждец, който започна. Госпожа Фицгибънс изглеждаше на същото мнение, защото повика Джейми обратно – беше поел в противоположната посока, – хвана и него под ръка и ни завлече в замъка.
След като дълго вървяхме по студените тесни коридори, осветени слабо от зарешетените прозорци, стигнахме до относително голяма стая с легло, няколко трикраки столчета и най-важното – запалена камина.
Временно пренебрегнах пациента си, за да си стопля ръцете. Госпожа Фицгибънс, сякаш неуязвима за студа, сложи Джейми да седне на стол и внимателно свали остатъците от ризата му, като ги замени със завивка от леглото. Изцъка с език, когато видя ожуленото подуто рамо и опипа превръзката.