– Защо са те бичували? – попитах ненадейно.
Не бе тактично, но много ми се щеше да зная и бях твърде уморена, за да го формулирам по-учтиво.
Той въздъхна и размърда сковано рамо. И той беше уморен, а и вероятно го болеше, колкото и да внимавах.
– Първият път – защото избягах, втория – бил съм откраднал. Поне така пишеше на обвинителния лист.
– От какво си бягал?
– От англичаните. – Той повдигна иронично вежда. – Ако питаш „откъде“, от форт Уилям.
– Да, предположих, че е било от англичаните – рекох със същата суха ирония. – А какво си правил там изобщо?
Той потърка чело със здравата си ръка.
– А, това ли? Мисля, че се води „възпрепятстване на реда“.
– Възпрепятстване, бягство и кражба. Звучиш като истински бандит – подхвърлих, с надеждата да го разсея от болката.
Донякъде помогна – широките му устни се извиха и едно тъмносиньо око, вперено в мен през рамо, улови проблясък от камината.
– А, такъв съм – каза той. – Не мога да повярвам, че се мислиш в безопасност в една стая с мен. А и си англичанка.
– Е, засега изглеждаш достатъчно безвреден. – Никак не беше вярно. Гол до кръста, целият в кръв и белези, с набола брада и почервенели от дългата езда клепачи, изглеждаше непочтен до мозъка на костите си. А уморен или не, сигурно бе способен на безчинства при нужда.
Той се засмя, необичайно дълбоко и заразително.
– Безвреден като гълъб на перваз – съгласи се. – Твърде гладен съм, за да съм опасен за каквото и да било, освен за закуската. Обаче ми остави някоя пита на ръка разстояние и не отговарям за последствията. Ооох!
– Извинявай – смотолевих. – Прободната рана е дълбока и се е замърсила.
– Няма проблем. – Ала под медната му четина избиваше бледност. Опитах се да го върна на темата.
– Какво точно е това „възпрепятстване“? – подпитах нехайно. – Не звучи като нещо сериозно.
Той пое дълбоко дъх и закова поглед върху резбования орнаметален стълб на кревата, докато обирах все по-дълбоко мръсотията от раната.
–Ами, предполгам, че е каквото англичаните кажат. В моя случай значеше, че защитавах семейството и собствеността си и едва не загинах. – Сви устни, сякаш се отказа да продължи, но все пак го стори. Явно искаше да съсредоточи вниманието си върху нещо различно от рамото си. – Стана преди почти четири години. Именията край форт Уилям бяха обложени – да дават храна за гарнизона, коне за превоз, такива неща. На повечето не им се нравеше, но даваха каквото им искат. Наминаваха малки групи войници с офицер и една-две каруци и събираха храна и други неща. Един октомврийски ден онзи ми ти капитан Рандал идва в Л... – Той замълча, погледна ме и продължи: – Вкъщи.
Кимнах окуражително, без да отделям поглед от раната.
– Мислехме, че няма да стигнат до нас. Мястото е далеч от форта и труднодостъпно. Но стигнаха.
Затвори очи за кратко. Отвори ги и поде отново:
– Баща ми го нямаше, беше на погребение в съседната ферма. Аз бях на полето с повечето други мъже. Наближаваше жътва и имахме много работа. Сестра ми била сама вкъщи, заедно с две-три прислужнички, и всички се качили на втория етаж, за да скрият глави под завивките, когато видели червените мундири. Мислели, че ги праща дяволът, и няма да отрека, че може и да са били прави.
Оставих парцала. Мръсната работа беше приключила – сега ми трябваше нещо, което да наложа отгоре. Без йод или пеницилин само това можех да сторя срещу инфекцията – и хубава, стегната превръзка. Младежът, още затворил очи, сякаш не забелязваше.
– Върнах се в къщата от задния край, исках да взема парче сбруя от обора. Чух викове и писъците на сестра ми вътре.
– И какво стана? – Говорех възможно най-тихо и ненатрапчиво. Искаше ми се да разбера още за капитан Рандал – историята досега не бе разсеяла първоначалните ми впечатления.
– Минах през кухнята и заварих двамина да тършуват из скриновете и да тъпчат торбите си с брашно и свинско. Ударих единия в главата, а другия изхвърлих през прозореца с все торбата му. Нахлух във всекидневната и още двама. Бяха със сестра ми Джени. Малко ѝ бяха скъсали роклята, а тя беше одраскала единия по лицето. – Отвори очи и се усмихна мрачно. – Не задавах въпроси. Въртяхме се из стаята и се справях добре, само двама бяха, все пак. Тогава влезе Рандал.
Рандал спрял схватката, като просто опрял пистолет в челото на Джени. Принуден да се предаде, Джейми бързо се оказал в ръцете на двамата войници, които го вързали. Рандал се усмихнал чаровно на пленника и казал: „Е, котка и котарак ли си хванахме? Малко тежък труд ще ти смекчи характера, види ми се, а ако не стане – ще срещнеш друга котка, деветоопашата1. За котараните има и други лекове, нали така?“