Джейми спря и раздвижи челюст.
– Държеше ръката на Джени зад гърба ѝ, но я пусна и премести длан отпред на роклята ѝ, около гърдата ѝ, така... – Той се усмихна ненадейно. – И Джени заби пета в крака му, сръга го лакът в корема. И докато онзи се давеше, се завъртя и добре му сплеска орехите с коляно. – Изсумтя развеселен и продължи: – Онзи си изпусна пистолета, тя посегна към него, но един от драгуните, дето ме държаха, се добра до него пръв.
Бях приключила с превръзката и стоях смълчана до него, с ръка на здравото му рамо. Сякаш му бе важно да ми каже всичко, но се боях да не би да спре, ако му напомня за присъствието си.
– Когато си пое достатъчно дъх, за да каже нещо, Рандал нареди на хората си да ни изведат отвън. Свалиха ми ризата, вързаха ме за теглича на каруцата и Рандал ме заудря с тъпото на сабята си. Беше разярен, но не и в идеално физическо състояние, така да се каже. Поожули ме, но нямаше сили за повече.
Краткият прилив на веселие секна и рамото под дланта ми се напрегна.
– Когато спря, се обърна към Джени, държеше я един от драгуните, и я попита иска ли да види още, или ще се прибере в къщата с него и ще му предложи по-добро забавление. – Рамото трепна. – Не можех да мърдам много-много, но се развиках, че не съм ранен – и наистина не бях особено ранен, – и да не ходи с него, ако ще да ми прережат гърлото пред очите ѝ. Държаха я някъде зад мен, така че не я виждах, но чух, че май му се изплю в лицето. Сигурно това е направила, защото след миг онзи ме хвана за косата, дръпна главата ми назад и опря нож във врата ми.
Рандал казал през зъби: „Изкушавам се да приема предложението ти“, и пробол кожата му достатъчно, за да прокърви. Джейми продължи:
– Виждах камата до лицето си и точиците кръв в прахта под каруцата. – Говореше почти замечтано и разбрах, че е изпаднал в нещо като транс. Може би дори не помнеше, че съм при него. – Понечих пак да извикам, да кажа на Джени, че предпочитам да умра, за да не се мърси тя с подобни боклуци. Само че Рандал вкара камата между зъбите ми и не можах.
Джейми потърка уста, сякаш още вкусваше стоманата. Млъкна и впери поглед напред.
– Какво стана след това? – Не биваше да продумвам, но трябваше да знам.
Той се отърси, сякаш се будеше, и потърка врата си с едра длан.
– Отиде с него – изрече рязко. – Мислеше си, че Рандал ще ме убие, и сигурно е била права. След това не знам какво е станало. Един от другите ме удари с приклада на мускета си. Събудих се овързан в каруцата при пилетата. Трополяхме към форт Уилям.
– Разбирам – казах тихо. – Съжалявам. Сигурно е било ужасно.
Той се усмихна внезапно, без следа от умора.
– О, да. Пилетата са ужасна компания, особено на дълъг път. – Усети се, че съм готова с превръзката, и пробно раздвижи рамо, като неволно трепна от болка.
– Не прави така! – възкликнах обезпокоена. – Наистина, не бива да го движиш. Всъщност... – Хвърлих поглед към масата, за да проверя дали са останали сухи парчета плат. – Ще фиксирам ръката ти към тялото. Не мърдай.
Toй не каза нищо, но се поотпусна, когато разбра, че няма да боли. Чувствах странна близост с този млад непознат шотландец – вероятно отчасти заради ужасната му история и отчасти заради дългата езда в мрака, унесени и притиснати един в друг. Не бях спала с много мъже, освен с мъжа си, но знаех, че да спиш с някого, просто да спиш, създава подобна близост – сякаш сънищата ви са се смесили и са ви покрили с одеяло от споделено знание. Вероятно атавизъм. В по-примитивни времена („Като тези ли?“, попита една част от ума ми) е било знак на доверие да спиш в нечие присъствие. Ако доверието е било взаимно, това е можело да ви сближи повече от единението на телата.
Приключих с новата манипулация и му помогнах с ленената риза, като я преметнах над раненото му рамо. Той се изправи, запаса я в поличката си и се усмихна.
– Благодаря ти, Клеър. Внимателно пипаш. – Посегна, сякаш за да ме докосне по лицето, но отпусна ръка. Явно и той бе почувствал странния прилив на близост. Извърнах бързо глава и махнах с ръка, за да му покажа да не се смущава.
Обходих с поглед стаята, черното от сажди огнище, тесните прозорци, дъбовите мебели. Без електричество. Без килими. Без лъскави месингови топки по стълбовете на леглото.
Приличаше си на замък от осемнайсети век. Ами Франк? Мъжът в гората смущаващо приличаше на него, но описанието на Джейми нямаше нищо общо с моя нежен, миролюбив съпруг. Но пък ако всичко беше вярно – а започвах да признавам пред себе си, че е, – тогава този Рандал би могъл да е какъв ли не. Познавах го само от едно родословно дърво на лист хартия, защо да прилича на наследниците си?