– Е… – Махнах с ръка, сякаш за да отпъдя темата. – Готова съм да призная, че може да не сме се доразбрали. Но много ще се радвам да ме върне... откъдето ме взе.
– Хм... – Още вдигнал вежди, той ми посочи един стол. Седнах, Колъм кимна към един от прислужниците си и той излезе.
– Изпратих го за нещо за пиене, госпожице... Бюшамп, нали? Разбрах, че брат ми и хората му са ви открили в... в беда. – Сякаш криеше усмивка и се зачудих в какви точно подробности са му описали оскъдното ми облекло.
Поех си дъх дълбоко. Дойде време за лъжливото обяснение. Докато го измислях, се бях сетила за един разказ на Франк, как по време на офицерската подготовка е карал курс по устояване на разпит. Основният принцип, доколкото помнех, беше да се придържаш към истината колкото е възможно повече и да променяш само това, което искаш да скриеш. Така било по-малко вероятно да объркаш дребен детайл. Е, да видим как щеше да ми помогне това.
– Да, бях в беда. Бях нападната.
Той кимна, а очите му светнаха от любопитство.
– Така ли? От кого?
Кажи истината.
– От английски войници. По-точно, от мъж на име Рандал.
Благородното лице се измени. Макар да изглеждаше все така заинтригуван, Колъм бе поприсвил устни и бръчиците край тях личаха повече. Очевидно знаеше името. Главатарят на Макензи се облегна назад и сплете пръсти, като ме загледа внимателно над тях.
– Така ли, значи? Разкажете още.
И, Бог да ми е на помощ, разказах му още. Описах му в подробности стълкновението между шотландците и хората на Рандал, защото така или иначе щеше да попита и Дугал за това. Разказах му в най-общи линии разговора си с Рандал, тъй като не знаех колко е дочул Мърто.
Той кимаше вглъбено.
– Да. Но как изобщо се озовахте там? Много далеч е от пътя към Инвърнес, откъдето сте възнамерявала да се качите на кораб, предполагам?
Кимнах и си поех дъх.
Вече навлизахме в измислицата. Щеше ми се да бях внимавала повече в историите на Франк за бандитите от тази епоха, но и сега щях да се постарая. Бях вдовица от Оксфордшир, отвърнах (малко или много вярно), бях тръгнала със свой слуга за Франция (струваше ми се безопасно отдалечено като дестинация). Нападнали ни бандити, а слугата ми или загинал, или избягал. Аз съм избягала в гората с коня си, но съм се озовала далеч от пътя. Принудила съм се да се разделя с коня си и всичките си неща. И докато съм бродила из гората, съм се натъкнала на капитан Рандал и хората му.
Облегнах се, доволна от историята си. Проста, спретната и вярна във всяка доказуема подробност. Лицето на Колъм изразяваше единствено любезно внимание. Тъкмо се канеше да ме пита нещо, когато откъм прага нещо леко прошумоля. Там стоеше мъж, бях го видяла във вътрешния двор по-рано същия ден, и държеше кожена кутия.
Главатарят на клана Макензи се извини галантно и ме остави да наблюдавам птиците, като ме увери, че скоро ще се върне, за да продължим крайно интересния си разговор.
Още щом вратата се затвори зад него, аз се озовах пред рафта с книгите и прокарах ръка по кожените подвързии. Около трийсет книги тук и повече на другата стена. Бързо отгърнах всеки том на първата страница. Няколко нямаха дати на публикуване. Другите имаха, от 1720 г. до 1742 г. Колъм Макензи явно обичаше лукса, но останалата част от стаята не подсказваше, че обича стари книги. Подвързиите бяха нови, страниците още гъвкави.
Преодоляла всякакви скрупули, безсрамно претършувах бюрото му от маслиново дърво, като се ослушвах за стъпки отвън.
Открих това, което търсех, в централното чекмедже. Недовършено писмо с натруфен почерк – за разчитането не помагаха и странният правопис, и пълната липса на пунктуация. Хартията беше чиста и нова, а мастилото наситено черно. Читаемо или не, писмото си имаше дата най-отгоре. За мен сякаш бе изписана с огън: 20 април, 1743 г.
Когато няколко минути по-късно се върна, Колъм намери гостенката си седнала до прозореца, с ръце в скута. Седях, защото краката вече не ме държаха. С ръце в скута, за да не се вижда как треперят – толкова трепереха, че трудно бях върнала писмото на мястото му.
Носеше поднос с пиво и овесени курабии с мед. Гризнах малко от една – стомахът ми се бунтуваше твърде бурно, за да ми позволи повече.
Той ми се извини за отсъствието си и изрази съчувствие към неволята ми. После седна, изгледа ме замислено и попита:
– Но как така, госпожо Бюшамп, брат ми и хората му са ви открили по нощница? Бандитите не биха ви посегнали, защото по-скоро ще предпочетат да ви държат за откуп. А и каквото и да знам за капитан Рандал, изненадва ме вероятността английски офицер да изнасилва изгубени млади дами.