– Така ли? – сопнах се. – Е, каквото и да сте чували за него, уверявам ви, че е напълно способен на това. – Не бях обърнала внимание на частта с облеклото, докато обмислях историята си, и се зачудих в кой точно момент ни е заварил Мърто.
– Е... – въздъхна Колъм. – Възможно е. Има лоша репутация, дума да няма.
– Възможно? Как така? Не ми ли вярвате? – По лицето на Големия Макензи се четеше слаб, но отчетлив скептицизъм.
– Не съм казал, че не ви вярвам, госпожо – отвърна с равен тон. – Но не ръководя този клан вече повече от двайсет години, защото съм свикнал да вярвам безрезервно на всяка история, която чуя.
– Е, ако не вярвате, че съм тази, която ви казвам, че съм, за коя ме мислите, мътните ви взели? – попитах ядосано.
Той примигна, объркан от езика ми. След това острите черти отново си върнаха решителния вид.
– Остава да разберем. Междувременно, госпожо, сте добре дошла в Леох. – Вдигна ръка, за да покаже, че сме приключили, и слугата до вратата направи крачка напред, за да ме придружи до покоите ми.
Колъм не изрече последните си думи, но въпреки това ги чух ясно. Витаеха във въздуха зад мен, все едно ги бях чула от собствената му уста:
...докато разберем коя сте наистина.
ЧАСТ ВТОРА
Замъкът Леох
6. ЗАЛАТА НА КОЛЪМ
Малчуганът, когото госпожа Фицгибънс наричаше „младия Алек“, дойде да ме заведе на вечеря. Тя се случваше в дълго, тясно помещение с маси край всяка стена – изпод сводовете в двата края на стаята непрестанно прииждаха слуги, натоварени с подноси, копани и стомни. Косата светлина на следобедното слънце се процеждаше през високи, тесни прозорци, а по стените под тях бяха прикрепени незапалени факли за след залез.
Знамена и карирани парчета плат висяха между прозорците, наметки и хералдика във всякакви форми и размери придаваха разноцветие на каменните стени. За сметка на това повечето от събралите се под тях хора носеха нюанси на сивото и кафявото или кафеникавозеленото на ловни одежди – приглушени цветове, подходящи за укриване в лесовете.
Докато младият Алек ме водеше към срещуположния край на стаята, усещах любопитните погледи в гърба си, но повечето присъстващи учтиво се съсредоточаваха върху храната си. Вечерята никак не изглеждаше церемониална – хората се хранеха както им падне, взимаха си от подносите или ставаха и се разхождаха с дървените си чинии до шиша, на който две момчета въртяха овца над огромно огнище. Около четирийсетина души се хранеха, а десетима сервираха. Навсякъде се носеха разговори, най-вече на келтски.
Колъм вече седеше на маса на най-видното място, скрил сакатите си крака под набраздената дъбова повърхност. Кимна ми галантно и махна да седна вляво от него, до закръглена и хубавка червенокоска, която ми представи като съпругата си Летиша.
– А това е синът ми Хамиш. – Колъм сложи длан на рамото на чаровно рижо момче на не повече от седем или осем години, което отдели поглед от вечерята си само колкото да ми кимне набързо.
Разгледах момчето с интерес. Приличаше на всички останали Макензи, с високи, плоски скули и хлътнали очи. Ако не беше червенокос, щеше да е умалено копие на чичо си Дугал, който седеше до него. Двете млади девойчета до Дугал, които се засмяха в шепи и се побутнаха една друга, когато той ми ги представи, бяха дъщерите му Маргарет и Елинор.
Дугал ми се усмихна бързо, но топло, преди да грабне подноса изпод лъжицата на една от дъщерите си. Избута го към мен.
– Нямаш ли обноски, дете? – скара се той на Елинор. – Първо гостите!
Колебливо взех голямата рогова лъжица пред себе си. Не знаех каква храна ще има на вечерята и с облекчение установих, че на подноса са подредени добре познатите ми пушени херинги.
Никога не бях опитвала да ям херинга с лъжица, но не видях нищо, подобно на вилица, а и смътно съобразих, че тризъбата вилица още не е измислена.
По поведението на останалите ми стана ясно, че когато лъжицата не върши работа, използваха камите си – вечно подръка, – за да режат месото и да премахват костите. Аз нямах кама и реших просто да дъвча внимателно – приведох се напред, за да загреба една риба, ала срещнах обвинителните сини очи на Хамиш.
– Още не си казала молитва – строго рече той, намръщен. Явно ме смяташе за неверница без капчица съвест, ако не и за олицетворение на покварата.
– Ами, може би ще си така добър да я кажеш вместо мен? – осмелих се да предложа.
Очите като цветчета на метличина се ококориха от изненада, но след миг размисъл той кимна и сплете пръсти делово. Хвърли свиреп поглед на останалите, за да е сигурен, че всички показват подходящото почтително отношение. После сведе глава и напевно занарежда: