Имат някои месо, ала не могат да ядат,
а някои го нямат,ала искат,
ние имаме месо и можем да ядем
и тъй, благодарим ти, Боже. Амин.
Вдигнах поглед от набожно сплетените си пръсти и улових погледа на Колъм – усмихнах му се и леко наклоних глава към момчето му. Той сподави собствената си усмивка и кимна бавно и сериозно на сина си.
– Добре казано, моето момче. Ще раздадеш ли хляба?
Разговорите на масата се ограничаваха до спорадични молби за още храна – всички се отнасяха с подобаваща сериозност към вечерята. Установих, че апетитът ми е доста слаб, отчасти заради шока от всичко край мен и отчасти заради това, че в края на краищата просто не харесвах херинга. Овчето обаче беше много вкусно, както и хлябът – топъл, с коричка – и големи буци прясно неосолено масло.
– Надявам се, че господин Мактавиш е по-добре – рекох, докато си поемах дъх между хапките. – Не го виждам.
– Мактавиш ли? – Изписаните вежди на Летиша се извиха над сините очи. По-скоро усетих, отколкото видях как до мен Дугал вдига глава.
– Младият Джейми – рече кратко, преди да се върне към кокала в ръцете си.
– Джейми ли? Че какво му е станало на момчето? – Кръглото ѝ лице се сви от притеснение.
– Драскотина, скъпа – успокои я Колъм, след което погледна към брат си. – Къде е той наистина, Дугал?
Може би си въобразявах, но тъмните му очи сякаш бяха изпълнени с подозрение.
Брат му вдигна рамене, без да откъсва поглед от чинията.
– Пратих го в обора, да помогне на младия Алек с конете. Най-подходящото място за него, предвид всичко. – Отвърна на погледа на брат си. – Или си имал нещо друго наум?
Колъм се замисли.
– Обора? Да, ами... Вярваш ли му достатъчно?
Дугал обърса разсеяно уста с длан и посегна към хляба.
– Кажи си, ако не си съгласен с решението ми.
Колъм поприсви устни, но каза само:
– Съгласен съм, добре ще му е там – и продължи да се храни.
Аз имах съмнения дали оборът е най-доброто място за пациент с прострелна рана, но в тази компания се въздържах от мнение. Реших да потърся Джейми на сутринта, за да се уверя, че за него се грижат достатъчно добре.
Отказах пудинга и се оттеглих от масата с обяснението, че съм уморена – в никакъв случай невярно. В изтощението си едва дочух Колъм да казва:
– Лека ви нощ, госпожо Бюшамп. На сутринта ще изпратя някого да ви вземе и да ви доведе в Залата.
Една от слугините забеляза, че вървя опипом по коридора и любезно ме заведе до стаята. Запали със своята свещ свещта на масичката до леглото от своята и по огромните камъни се разля мека светлина, а аз за миг се почувствах като в мавзолей. Ала когато тя си тръгна, отворих бродираните завеси и зловещото усещане изчезна в свежия хладен порив от прозореца. Опитах се да обмисля случилото се, но умът ми пъдеше всяка мисъл, освен тази за сън. Мушнах се под завивките, духнах свещта и се унесох, докато пред очите ми луната бавно изгряваше.
Отново възедрата госпожа Фицгибънс пристигна, за да ме събуди на сутринта, понесла нещо, подобно на пълен набор козметика на заможна шотландска дама. Оловни гребенчета за потъмняване на веждите и миглите, гърненца с корен от перуника и ориз на прах, дори нещо като прах за сенки по клепачите, макар никога да не бях виждала такъв, както и деликатна порцеланова купичка с френски руж, гравирана с ред позлатени лебеди.
Госпожа Фицгибънс носеше и раирана зелена горна пола и копринен жакет, както и жълти памучни чорапи – промяна в сравнение с дрехите от грубо платно от предния ден. Каквото и да представляваше тази „Зала“, явно беше важна. Изкуших се да настоя на личните си дрехи, просто напук, ала ме възпря споменът за погледа на дебелия Рупърт.
Освен това харесвах Колъм, въпреки че явно възнамеряваше да ме държи тук за неопределено време. Е, ще видим, мислех си, докато се стараех с ружа. Дугал беше казал, че пациентът ми е в обора, нали? А там имаше коне, с които беше възможно човек да избяга. Веднага след като приключех със Залата, щях да потърся Джейми Мактавиш.
А Залата се оказа, ами, залата – тази, в която бяхме вечеряли. Ала сега изглеждаше различно. Масите, скамейките и столчетата бяха избутани до стените, главната маса не се виждаше, заменена от голям резбован стол от тъмно дърво, покрит – така предполагах, – с традиционната носия на клана, тъмнозелено и черно с по-бледи червено-бели мотиви. По стените висяха клонки зеленика, а на пода бяха опънати черги.
Млад гайдар настройваше малкия си инструмент зад празния стол. До него се бяха наредили навярно близките съветници на Колъм: мъж със слабовато лице, тесни карирани панталони и дълга риза, оплешивяващ дребосък с украсено с брокат палто – очевидно писар, защото седеше на малка маса с мастилница, пера и хартия, – двама мускулести мъже с полички, които стояха в позата на бодигардове, а малко по-встрани – един от най-едрите мъже, които бях виждала някога.