Удивена, вперих поглед във великана. Четинеста черна коса растеше от темето му почти до веждите. Подобно окосмяване покриваше огромните му предмишници – беше навил ръкавите на ризата чак до лактите. За разлика от повечето останали мъже, великанът не изглеждаше въоръжен, с изключение на мъничък нож в единия ботуш. Едва отличавах дръжката сред гъсталака от косми по краката му, над шарените чорапи. Огромен кожен колан опасваше кръста му, ала не виждах нито кама, нито меч. Въпреки размерите си, мъжът имаше весело изражение и като че ли се шегуваше с този с карираните панталони, който до него приличаше на кукла.
Гайдарят ненадейно започна да свири – гайдата му нададе пронизителен писък, който лека-полека се превърна в нещо като мелодия.
Присъстваха около трийсет-четирийсет души, всички по-добре облечени и спретнати от гостите предната нощ. Обърнаха глави към другия край на залата, където след известна пауза в мелодията влезе Колъм, следван на няколко крачки от Дугал.
И двамата Макензи носеха очевидно церемониални дрехи – тъмнозелени полички и добре скроени палта. Палтото на Колъм беше бледозелено, а това на Дугал – червеникавокафяво. Наметките им падаха свободно пред гърдите, прикрепени с по една голяма, украсена с бижу брошка. Колъм бе пуснал черната си коса, внимателно намазана с масло и накъдрена по раменете. Тази на Дугал още беше на опашка, почти със същия цвят като палтото му.
Колъм бавно обходи цялата зала, кимаше и се усмихваше на хората и от двете си страни. Столът му се намираше до една арка. Можеше да влезе оттам, а не от противоположния край на залата. Значи беше нарочно – тази показност на недъга му и клатушкането му по дългия път към мястото му. Нарочен бе и контрастът с високия му по-малък брат, който гледаше право напред и следваше Колъм, като застана зад дървения стол.
Колъм седна и изчака за момент, след което вдигна ръка. Мелодията на гайдата се разплете в абсурден хленч и „Залата“ започна.
Бързо ми стана ясно, че това е редовното събиране, на което владетелят на замъка Леох раздава правосъдие на подчинените си и хората, живеещи по земите му, като изслушва техните просби и решава спорове. Имаше си и протокол – плешивият писар прочиташе някое име и съответният човек заставаше пред Колъм.
Макар някои от тях да говореха английски, повечето разисквания се случваха на келтски. Вече бях забелязала, че езикът включва много въртене на очи и тропане с крак за по-голяма убедителност, така че ми бе трудно да преценя колко сериозен е даден иск само по поведението на участниците.
Точно когато реших, че един от просителите, доста опърпана особа с огромна кожена торба на врата1, сякаш направена от цял бобър, обвинява съседа си в най-малкото в убийство, палеж и прелюбодейство с жена му, Колъм вдигна вежди и каза нещо на бърз келтски, така че и обвинителят, и обвиняемият почти паднаха от смях. Обвинителят обърса сълзите си и кимна, като се здрависа с доскорошния си враг, а писарят разигра перото си по листа със звук на миши крачка.
Аз бях пета в програмата. Навярно мястото ми е било преценено така, че на всички в тълпата да им стане ясно колко важно е присъствието ми в замъка.
Заради мен се говореше на английски.
– Госпожо Бюшамп, бихте ли излязла напред? – обади се писарят.
Подбутната ненужно от здравата ръка на госпожа Фицгибънс, аз се спрях пред Колъм и направих доста нескопосан реверанс, както бях видяла да правят другите жени. Обувките ми не бяха нито лява, нито дясна – просто две издължени парчета оформена кожа, с които грациозните движения бяха на практика невъзможни. Тълпата се раздвижи заинтригувана, когато Колъм ме удостои с честта да стане от стола си. Подаде ми ръка, а аз я поех, за да не се пльосна по лице.
Най-после си върнах нормалната поза, ругаейки наум пантофите. Вдигнах глава и погледът ми срещна гърдите на Дугал. Явно той трябваше да поеме отговорността за посещението ми – или пленничеството ми, в зависимост от гледната точка. С интерес зачаках да науча как точно двамата братя са се разбрали да обяснят присъствието ми.
– Сър – започна Дугал, като се поклони церемониално на Колъм, – молим за снизхождението и милостта ви, що се отнася до тази дама, на която са нужни помощ и убежище. Госпожа Клеър Бюшамп, английска дама от Оксфорд, е преживяла нападение от бандити, убили най-подло слугата ѝ, избягала е във вашите гори и там я открихме и спасихме. Молим замъкът Леох да ѝ предложи убежище, докато... – той направи пауза и устата му се изкриви в цинична усмивка – ...докато английските ѝ роднини не научат за местоположението ѝ и не ѝ осигурят безопасно връщане у дома.