Не пропуснах ударението на „английските“, нито пък останалите в залата. Значи щяха да ме търпят, но и да ме гледат с подозрение. Ако беше споменал мои френски роднини, щях да съм в позицията на добре дошъл, макар и неканен гост. Щеше да ми е по-трудно да се измъкна от замъка, отколкото предполагах.
Колъм ми се поклони и ми предложи безграничното гостоприемство край огнището си, или нещо подобно. Отново направих реверанс, малко по-добре отпреди, и се върнах сред другите, споходена от любопитни и като цяло дружелюбни погледи.
Досега казусите бяха вълнували най-вече участниците. Наблюдателите често си говореха тихо и очакваха своя ред. Моето появяване обаче бе посрещнато с догадки и шушукане, но като че ли по-скоро добронамерени.
Ала сега залата се оживи още повече. Пред феодала пристъпи едър мъж, помъкнал младо момиче. Тя изглеждаше на около шестнайсет, хубава, с нацупени устни и дълга руса коса, вързана със синя лента. Застана сама пред Колъм, а мъжът зад нея занарежда нещо на келтски, като размахваше ръце и от време на време я сочеше обвинително. Сред тълпата се надигна шепот.
Госпожа Фицгибънс, седнала на здрава табуретка, проточваше врат напред. Приведох се към нея и прошепнах:
– Какво е направила?
Тя отвърна, без да движи устни или да откъсва очи от действието.
– Баща ѝ я обвинява в разпътно поведение. Виждала се неблагопристойно с младежи срещу волята му. Иска Макензи да я накажат за неподчинението ѝ.
– Да я накажат ли? Как?
– Шшт.
Вниманието на всички се беше насочило към Колъм, който обмисляше какво да прави с момичето и баща ѝ. Като гледаше ту нея, ту него, той заговори. Почука намръщен с юмрук по страничната облегалка на стола и през тълпата премина тръпка.
– Реши – прошепна госпожа Фицгибънс, макар и да ми бе ясно. Решението му също ми бе ясно. Великанът се размърда, като спокойно разкопча кожения си колан. Двамата пазачи я сграбчиха за ръцете и я обърнаха с гръб към Колъм и баща ѝ. Тя се разплака, но не възрази. Тълпата наблюдаваше с вниманието, типично за зрителите на публични екзекуции и пътни произшествия. Ненадейно от задния край на тълпата се издигна келтски глас.
Хората се обърнаха, за да видят кой говори. Госпожа Фицгибънс също се обърна и дори се надигна на пръсти. Нямах представа какво каза, ала сякаш разпознах гласа, дълбок, но мек, и изговаряше крайните съгласни малко по-рязко.
Тълпата се раздели и пред стола на феодала пристъпи Джейми Мактавиш. Наклони почтително глава към Големия Макензи и каза още нещо. Думите му предизвикаха спор. Включиха се Колъм, Дугал, дребният писар и бащата на момичето.
– Какво става? – попитах госпожа Фиц. Пациентът ми изглеждаше много по-добре, макар да беше още блед. Отнякъде беше намерил чиста риза и беше втъкнал празния десен ръкав в поличката си.
Госпожа Фиц наблюдаваше случката с огромен интерес.
– Момчето предлага да поеме наказанието вместо девойката – каза тя разсеяно и надникна над рамото на един мъж пред нея.
– Какво? Ранен е! Не може да му позволят! – Говорех възможно най-тихо, за да се слее гласът ми с тези от тълпата.
Госпожа Фиц поклати глава.
– Не знам, моме. Сега го говорят. Разрешено е мъж от собствения ѝ клан да направи такова предложение, но момчето не е Макензи.
– Не е ли? – попитах изненадана. Очаквах всички от групичката на похитителите ми да са от клана.
– Разбира се, че не е – нетърпеливо отвърна госпожа Фиц. – Не му ли виждаш шарката на наметката?
И наистина я видях, сега, когато госпожа Фиц ми обърна внимание. Джейми също носеше наметка за лов в нюанси на зеленото и кафявото, ала цветовете бяха различни от тези на останалите мъже. Кафявото беше по-тъмно, почти като дървесна кора, с бледосини райета.
Явно последните думи на Дугал се оказаха решаващи. Съвещаващата се групичка се разпръсна и тълпата се смълча и зачака. Пазачите пуснаха момичето, което се скри сред хората, а Джейми пристъпи напред, за да заеме мястото ѝ. Взрях се в сцената с ужас, когато посегнаха да го хванат, но той каза нещо на келтски на великана с кожения колан и двамата пазачи се отдръпнаха. Невероятно – широка, дръзка усмивка грейна за миг на лицето му. Още по-странно бе, че великанът му отвърна със същото.